L'habit clérical

La soutane ‎- Et toujours en soutane... ? - "Toujours ! Il n'y a pas de raison de perdre en cours de route un seul regard humain, qu'il soit bienveillant, acquis à la cause, ou empreint de mépris pour le serviteur de Dieu. Tout homme a le droit de rencontrer un prêtre. Le service que nous rendons est si essentiel pour le salut que notre visibilité devient un moyen tangible et efficace, plus que jamais nécessaire, pour permettre cette rencontre... Et sur ce point d'ailleurs l'Eglise demeure constante dans sa discipline. Le droit de l'Eglise exige du prêtre qu'il soit reconnaissable. Les régimes communistes, eux, ne s'y trompent pas: sachant l'importance pour la communication de la foi de l'habit religieux, ils s'empressent toujours de l'interdire. Quant à ceux qui prétendent que la soutane crée une distance entre les êtres, je puis en tout cas vous assurer que c'est là une vue de l'esprit venue de quelque idéologue, car chaque jours, j'expérimente au contraire, surtout chez les plus pauvres, l'attrait qu'elle exerce sur eux. Sa forme anachronique, en décalage complet avec la manière commune de s'habiller, renvoie immédiatement à un autre monde. Et il est bon qu'au milieu de l'uniformisation que subit la masse humaine en tout domaine, le prêtre, par son seul habillement - et l'impact causé par ce qui se voit est immense -, donne sa note en choisissant le camp du contraste et meme de la discordance, de manière à indiquer un au-delà de la temporalité qui, en ce moment plus qu'en d'autres moments de l'histoire, roule à vide et pour elle-même. Et puis, mettez le pape en civil, vous allez voir la dégringolade ! Alors que les mots ont perdu leur sens, le langage symbolique est aujourd'hui plus que nécessaire pour inscrire et graver dans le tissu social la présence d'hommes et de femmes épris de Dieu, reliés d'ailleurs emblématiquement aux sangs représentés dans les églises. Cela n'est pas sans importance. Cette question de l'habit clérical, et en particulier de la soutane, est à mes yeux loin d'être secondaire et elle mérite vraiment que l'Eglise qui est en France y prête attention. Son témoignage en dépend !" Père Michel-Marie Zanotti-Sorkin

6 beseda : Възкресението Христово - отворена врата към невъзможното.

Ето стигаме до заключителния етап на нашето размишление за Великите Пости тази година. Минавайки през трите взаимоотношения - с Бог, със Света и с Другите, ние успяхме да хвърлим бегъл поглед над основни понятия за християнската вяра: молитвата, правилният поглед над реалността и истинското общение с другите - любовта. Днес след почти четеридесетдневния преход, ще се спрем на целта на това наше поклонничество - Възкресението Христово. Този е върховният християнски празник, на който е базиран целия живот на Църквата защото “ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра...” ще ни напомни апостолът (1Кор.15,14). Но ние днес, както и апостолите по време на събитията, ще изразим спонтанно трудността от разбирането на какво всъщност представлява Възкресението. Тази трудност произхожда от самото естество на Възкресението - събитие което надминава всеки досега познат човешки опит. С Пасхата на Христос, се отваря врата към живот, който не е повече подчинен на закона на смъртта и на промяната, но който ги надвишава - живот който установява ново измерение на човешкото съществуване. Чрез Възкресението ще се отвори една нова възможност за бъдеще на човешкия род, бъдеще в което времето и пространството не ще са повече ограничения. Христос не се е върнал отново към живота, този който е подвластен на смъртта, както Лазар например, или не се е природил под друга форма и с друго тяло. Той е преминал към един друг, различен живот, този на Необятността на Бога. (ср. разказите за явленията на Исус след възкресението Му: гл. 20 и 21 от Иоан) Парадокса ( от гръцки « παράδοξος » : «противоположно на общоприетото мнение, разбиране», от παρά : « противоположен », и δοξа : « мнение, разбиране ») та този парадокс за нас, както и за учениците Му някога, е неописуем: факта че Той, възкръснал, е напълно различен, и че чрез Божие дело съществува по нов начин във вечността; и че в същото време, не бидейки от този свят, той е присъстващ реално, самият той, в пълнотата на личността му, този факт е необясним. Става въпрос за уникално ново преживяване, което надминава хоризонтите на обикновеното, и граничи с невъзможното. И точно в това се крие и оригиналността на Христовото Възкресение - едно ново измерение на реалността което ни се открива. Това ново измерение няма за цел да отмени съществуващата реалност, а ни напомня, че в лицето на Сина Човечески, едно ново допълнение, един оригинален завършек, едно ново бъдеще за човека е отворено. (Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня. Мт. 5,17) Та не е ли в очакване и самото Творение на тази последна и най-висока степен на “мутация”, важен скок относно не само количеството, но и качеството на съществуване? Не чака ли света сливането на ограниченото с Неограниченото, на обединение на човешкото с Божественото, не се ли стремим всички към прескачане границите на края, към победата над смъртта? Ето Христос, чрез Възкресението си, ни отваря вратата към Пълнотата. Това, което нашето незадоволено сърце търси тъй далече, е пред нас. Възкресението, тъй необятно, и в същото време тъй миниатюрно спрямо големите събития на историята. Там, някъде си, в далечна, непозната държавица нещо странно се случва и само шепа хора са очевидци. И чрез това, незначително за времето си събитие, Бог отваря вратите на Небесното си Царство, приличащо на: “ синапово зърно, което човек взе, та посея на нивата си, което е най-малко от всички семена, но, кога израсте, бива по-голямо от всички злакове и става дърво, тъй че птиците небесни прилитат и се подсланят под клоните му.” (Мт. 13,31-32) И ние днес сме призвани да се подслоним под клоните на това дърво и да се доверим, тоест да повярваме, че тази отворена врата е също и за нас. Ние също сме призвани да възкръснем. “И ако само през този живот се надяваме на Христа, ние сме най-окаяни от всички човеци. Но ето, Христос възкръсна от мъртви и за умрелите стана начатък. Понеже, както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека. Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят; но всеки по своя ред: начатък е възкръсналият Христос; после, при Неговото идване, ще възкръснат ония, които са Христови; (1Кор. 15,19-23)”. Възкресението на Исус е тогава предизвикателство за вярата ни. Днес ние, както и учениците Му преди две хиляди години, седим пред празния гроб с почуда и сме раздвоени. Сиентифичния разум ни казва, че нищо не виждаме, значи научно нищо не съществува ! И логично. Този, Възкръсналия с нищо не може да докосне ежедневието ми и с нищо не променя съществуването ми! Разбираме, че събитието на Възкресението в сутринта на Пасхата е напълно невидимо, нищо не сме видели, тогава защо да вярваме? А от друга страна, както го и потвърждават големите свидетели на Божието присъствие в историята - Мойсей и Илия, Бог не се оставя да бъде видян. Необятното се разкрива самò, а не сме ние с нашите възможности, които Го достигаме. Така и с двамата ученици след Възкресението, отиващи към селото Емаус (Лк. 24,13-35). Цял ден прекарват с Христос и не Го разпознават. И когато това се случва, при преломяването на хляба (Евхаристията), тъкмо “им се отвориха очите, и те Го познаха; ала Той стана невидим за тях.” ! (Лк.24,31). Тогава как бихме могли се изправим пред предизвикателството и да повярваме, да разберем Възкресението? С единствения валиден критерий на вярата - любовта: “не гореше ли в нас сърцето ни, когато Той ни говореше по пътя и когато ни обясняваше Писанието?” (Лк. 24,32). Единствено с тази страст, учениците могат да се изправят и да се върнат в Йерусалим, тоест символично да продължат напред като християни в Църквата. Възкресение Христово, което ще празнуваме, в този смисъл не е само победата на Исус над смъртта, но е и празник на победата на нашата вяра над съмнението, над безверието и над объркаността ! В Светото Писание, глаголите които са използвани за Възкресението на гръцки са два : “ἐγείρω” - събуждам се, изправям се; и другия “ἀνίστημι” - издигам се, ставам, тоест да се премине от тежка неподвижност към лекотата на благодатта, от тъмнината на нощта към светлината на утринното слънце ! Това е предизвикателството, към което ни подтиква Възкръсналия Христос, да се събудим и да повярваме, че бъдещето е възможно, както за нас самите, така и за всички онези на които го засвидетелстваме! “Да въздадем благодарение Богу, Който ни дарява победата чрез Господа нашего Иисуса Христа. И тъй, братя мои възлюбени, бъдете твърди, непоколебими и напредвайте винаги в делото Господне, като знаете, че трудът ви не е напразен пред Господа.” (1Кор.15,57-58)

Post 5 beseda - „И нека бъдем внимателни един към други, за да се насърчаваме към любов и добри дела” (Евр. 10:24).

Времето на Великия пост за пореден път ни предоставя благоприятен повод за размисъл върху сърцевината на християнския живот: любовта. Всъщност това време е удобен случай с помощта на Словото Божие и на Св. Тайнства да обновим нашия път към вярата – личен и общностен. То е път, наситен с молитва и съпричастност, с мълчание и пост, в очакване да изживеем пасхалната радост. Тази година бих искал да споделя някои мисли в светлината на един кратък библейски текст, взет от Посланието до Евреите: „и нека бъдем внимателни един към други, за да се насърчаваме към любов и добри дела” (10:24). Фразата е вмъкната в една перикопа, където светият апостол ни подканва да се поверим на Исуса Христа като велик Свещеник, който за нас е постигнал прошката и дòсега с Бога. Плод на приемането на Христа е живот, съответен на трите теологически добродетели: нека пристъпим към Господа „с искрено сърце, при пълна вяра” (10:22), да „държим неотклонно изповеданието на надеждата” (10:23) с постоянното внимание да го упражняваме съвместно с нашите братя с „любов и добри дела” (10:24). Става ясно, че за изпълнението на това евангелско предписание е важно участието в литургичните събрания и в молитвата на общността, съхраняването на есхатологичната цел: пълно общение в Бога (10:25). Но искам да се спра на стих 24, който с малко слова предлага ясно и винаги актуално учение върху три аспекта на християнския живот: вниманието към другия, взаимността и личната святост. 1.„Нека бъдем внимателни”: отговорността към брата Първият елемент е подканването „да внимаваме”: използваният гръцки глагол е katanoein, което означава да наблюдаваме добре, да бъдем внимателни, да се вгледаме съзнателно, да осъзнаем една реалност. Откриваме го в Евангелието, когато Исус подканва учениците си „да погледнат” птиците в небето, които не се грижат за нищо, защото са обект на внимание и грижа от страна на божественото Провидение (срв. Лук. 12:24), както и „да си дадат сметка” за гредата в собственото си око преди да гледат сламката в окото на брата си (срв. Лук. 6:41). Откриваме го също и в друг пасаж от същото Послание до Евреите, като подканване „да бъдем внимателни към Исус” (Евр. 3:1), апостол и велик Свещеник на нашата вяра. Всъщност глаголът ни подканва, зове ни да обърнем поглед към другия и преди всичко към Исус, да бъдем внимателни едни към други, а не да се показваме чужди и безразлични към участта на братята си. Често обаче надделява обратното поведение: безразличие и незаинтересованост, рожби на егоизма, прикрит под маската на привидна загриженост за „личната сфера”. Ала и днес отеква със сила гласът Господен, който призовава всеки от нас да има грижа за другия. И днес Бог ни призовава да бъдем „пазачи” на нашите братя (срв. Бит. 4:9), да изградим отношения, отличаващи се с взаимна загриженост, с внимание към доброто на другия и цялостното му добруване. Голямата заповед за любовта към ближния изисква и подтиква към една осъзната отговорност за другия, който, подобно на мен, е твар и син Божий: братската съобщност, в много от случаите, но също и във вярата, предполага да видим в другия нашия истински втори аз, възлюбен по безкраен начин от Господа. Нека култивираме този поглед на братство, солидарност, справедливост, а също и на милосърдие и съчувствие, които естествено бликат от нашето сърце. Божият слуга папа Павел VI твърдеше, че днешният свят страда преди всичко от липсата на братство: „Светът е болен. И неговото заболяване е не толкова в прахосването на ресурсите или в присвояването им от страна на някои личности, колкото в липсата на братство между хората и между народите” (Апостолическа енциклика, За напредъка на народите /Populorum progressio/, 26 март 1967, n. 66). Вниманието към другия се състои в това да желаеш доброто на другия, на него или на нея, във всичките му аспекти: физически, морален и духовен. Съвременната култура изглежда е изгубила усета си за добро и зло, но ще се окаже принудена да проумее, че доброто съществува и побеждава, защото Бог е „благ и благодетелен” (Пс. 118:68). Доброто е онова, което дава подтик, което закриля и насърчава живота, братството и общението. Отговорността към ближния означава да желаем и да правим добро на другия, желаейки също така и той да се отвори към логиката на доброто; да се интересуваш от брата си означава да отвориш очи за неговите потребности. Светото Писание ни предупреждава колко опасно е да имаме закоравяло сърце, да сме в един вид „духовна анестезия”, която ни прави слепи за страданията на другия. Евангелист Лука привежда две притчи на Исус, в които се дават примери за такава ситуация, която може да възникне в човешкото сърце. В тази за добрия Самарянин свещеникът и левитът отминават с безразличие човека, ограбен и пребит от разбойниците (срв. Лук. 10:30-32), а в другата става дума за богатия чревоугодник, за човек, преситен от блага, който не го е грижа за положението на сиромаха Лазар, издъхнал от глад пред вратата му (срв. Лук. 16:19). И в двата случая се сблъскваме с пълната противоположност на това „да бъдем внимателни”, да гледаме с любов и състрадание. Какво възпрепятства този човешки и обичен поглед към нашия брат? Най-често материалното богатство и пресита, а също и изнасянето на преден план на собствените ни интереси и собствените ни предпочитания. Никога не би трябвало да не можем „да проявим милосърдие” към страдащия; никога сърцето ни не би трябвало да е дотолкова обсебено от нашите неща и проблеми, че да остава глухо към вопъла на бедняка. И обратното, тъкмо присъщото смирение на сърцето и личният опит за страданието могат да пробудят вътрешния източник на състрадание и съчувствие: „Праведникът грижливо вниква в тъжбата на бедните, а нечестивецът не разследва делото”. (Притч. 29:7). Така разбираме блаженството на тези, които „ще се утешат” (Мат. 5:4), сиреч на тези, които са на път да напуснат самите себе си, трогнати от болката на другия. Срещата с другия и отварянето на сърцето ни за неговите нужди са поводи за спасение и блаженство. „Да бъдем внимателни” към брата ни, предполага на първо място грижата за неговото духовно благо. И тук ми се иска да се спра на един аспект от християнския живот, който ми се струва, че изпада в забвение: братското изправление с оглед на вечния живот. Днес, като цяло, сме особено чувствителни към речите за грижа и любов спрямо физическото благосъстояние на другите, но се премълчава почти изцяло духовната ни отговорност към нашите братя. Не е било така в ранната Църква и в достатъчно зрелите общности на вярата, където се е взимало присърце не само телесното спасение на брата, но и на душата му с оглед на неговата крайна участ. В Светото Писание четем: „Дай съвет на мъдрия, и той ще бъде още по-мъдър; научи праведния, и той повече ще напредне в знание” (Притч. 9:8). Сам Христос предписва да изобличиш брата си, ако съгреши против тебе (срв. Мат. 18:15). Използваният глагол, за да обозначи братското изправление – elenchein – е същият, който указва пророческата мисия по изобличаване, присъща на християните спрямо поколението, снизходително към злото (срв. Еф. 5:11). Традицията на Църквата причислява към духовните милосърдни дела и това „да се укоряват грешниците”. Важно е да се възстанови това измерение на християнската любов. Не е нужно да се мълчи пред лицето на злото. Имам предвид поведението на някои християни, които от респект към човешката личност или просто за удобство следват общоприети нагласи, вместо да предпазят собствените си братя от начини на мислене и действие, които противоречат на истината и не водят към доброто. Християнският укор обаче никога не е вдъхновен от духа на осъждането и инкриминирането; а най-вече от духа на любовта, милосърдието и истинската загриженост за доброто на ближния. Апостол Павел заявява: „И да падне човек в някое прегрешение, вие духовните поправяйте такъв с дух на кротост, като се пазите да не би и вие да бъдете изкушени” (Гал. 6:1). В нашия свят, просмукан от индивидуализъм, е необходимо да се преоткрие значението на братското изправление, за да вървим заедно към святост. Защото „седем пъти ще падне праведник” (Притч. 24:16), казва Писанието, а ако ние всички кажем, че нямаме грях, себе си мамим (срв. 1 Йоан. 1:8). И все пак е голяма услуга да помагаме и да оставим да ни помогнат в прочита на истината, за да подобрим собствения си живот и да поемем по-правилно по пътя на Господа. Винаги има нужда от поглед, който обича и изправя, който знае и разпознава, който различава и прощава (срв. Лук. 22:61), както е направил и прави Бог с всеки от нас. 2. „Един към други”: дарът на взаимността Такова „пазене” на другите контрастира с една мисловна нагласа, която, свеждайки живота само до земното му измерение, не го разглежда в есхатологична перспектива и приема морален избор само в името на индивидуалната свобода. Общество като днешното може да остане глухо - било за физическите страдания, било за духовните и морални изисквания на живота. Не би трябвало да бъде така в християнската общност! Апостол Павел ни подканва да търсим онова, що служи за „мир и взаимно назидание” (Рим. 14:19), защото сме длъжни да служим на „ближния в доброто, за назидание” (Рим. 15:2), без да търсим собствено полезното, а „ползата на многото, за да се спасят.” (1 Кор. 10:33). Това взаимно изправяне и насърчение, в дух на смирение и любов, би трябвало да бъде част от живота в християнската общност. Учениците на Господа, единени с Христа посредством Евхаристията, заживяват в общение, което ги свързва едни с други като членове на едно тяло. Което означава, че другият ми е съпричастен, че неговият живот и неговото спасение засягат моя живот и моето спасение. Тук стигаме до един много дълбок елемент на общението: нашето съществуване е обвързано с това на другите, както в доброто, така и в злото; затова както грехът, така и делата на любовта имат също така и социално измерение. В Църквата, мистично Тяло Христово, се проявява истината на тази взаимност: общността не само се покайва и иска прошка за греховете на своите чеда, но и с ликуване продължава да засвидетелства добродетелите и любовта, които набират сила в нея. „А членовете еднакво да се грижат един за други” (1 Кор. 12:25), настоява свети Павел, защото сме едно тяло. Любовта към братята, чийто израз е милостинята – типична великопостна практика, заедно с молитвата и постенето – се корени тъкмо в тази обща съпричастност. С конкретната си загриженост към най-бедните всеки християнин може да изрази своята причастност към единното Тяло, каквото е Църквата. Вниманието към другите във взаимността е също признаване на доброто, което Господ извършва за тях и начин да се благодари заедно с тях за щедростите на благодатта, които добрият и всемогъщ Бог продължава да извършва за своите чеда. Щом един християнин съзре в другия добрите дела на Светия Дух, той не би могъл да не прослави Небесния наш Отец (срв. Мат. 5:16). 3. „За да се насърчаваме към любов и добри дела”: да напредваме заедно в светостта Този израз от Послание до Евреите (10:24) ни подтиква да разгледаме всеобщия призив за святост, за постоянен път към духовния живот, показвайки ревност за по-добри дарби, и една все по-възвишена и плодотворна любов (срв. 1 Кор. 12:31; 13:13). Взаимното внимание има за цел взаимопроникването от една действена и всевелика любов „като лъчезарно светило, което свети все повече и повече досред пладне” (Притч. 4:18), в очакване да преживее деня без затъмнението на Бога. Така и самата Църква възниква и се развива до пълно съзряване в Христа (срв. Еф.4:13). В такава динамична перспектива на развитие се разполага нашето поощрение за взаимно насърчение чрез присъединяване към пълнотата на любовта и добрите дела. И все пак винаги присъства изкушението на хладината, на сподавянето на Духа, на страха да скрием в земята талантите си, дадени ни за наше и на другия добро (срв. Мат. 25:25). Всички сме получили духовни или материални богатства, полезни за осъществяването на божествения план, за доброто на Църквата и за лично спасение (срв. Лук. 12:21; 1 Тим. 6:18). Духовните наставници ни напомнят, че в живота на вярата не се напредва заднешком. Послание на Светия Отец папа Бенедикт XVI по повод на Великия пост

Постът и въздържанието - правилното отношение към реалноста (Света).

Миналата сряда се спряхме на отношението ни с Бога чрез диалога с Него - молитвата. Днес, както бяхме предвидили, ще се съсредоточим върху връзката ни със заобикалящия ни Свят. За тази цел нека пак си припомним картината на изкушението на Исус в пустинята и как Той отговаря на второто изкушение, (Мат. 4: 5-7) когато дяволът го поставя на стрехата на храма в Йерусалим и го приканва да се хвърли, тъй като ангелите не биха го оставили да падне. Тук изкусителят подтиква Исус да се постави над Божията власт символизирана от храма в Светия град. И хвърляйки се, да противоречи на създадения ред и законност в Света - в този случай законът за гравитацията. Изкусителят Го подтиква да използва дадената Му власт и Божествената Му идентичност, за да погледне на реалността с очите на всемогъществото и желанието за надмощие над всичко което съществува. Дяволът иска от Исус да изкриви реалността, гледайки я през призмата на субективността. С две думи, да Го накара да не признае обективния Божи промисъл за доброто в сътворения свят; да го види като недостатъчен и така да се противопостави на положителния поглед над реалността, който Бог има : И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро. (Бит. 1:31). На този начин на мислене и отношение към заобикалящата го реалност, тоест на надмощие което поражда и негативно отношение към Света, Исус отговаря: писано е също: "няма да изкусиш Господа, Бога твоего" (Мат.4:7); думи които връщат към Божия промисъл за сътворението и припомнят Божията воля и реална власт над създаденото от Него, а щом Бог е сътворил Света, значи е добър. Исус се смирява и приема реалността такава каквато Бог я е пожелал - най-добрата от възможно съществуващите, защото е изпълнена с Божията воля и желание за създаване на подходящо място за човешкото съществуване. Исус се лишава от възможността дадена му от Лукавия, да направи по-добър свят и с това отрича начина на възприемане на реалността като недостатъчна и нуждаеща се от промени. Той й възстановява достойнството, поставяйки ударението върху “доброто” което произтича от Твореца и по този начин припомня истинската й същност - най-доброто средство за живот на човека. Ще се попитате, може би, какво общо има всичко това с поста и въздържанието към които сме приканени ? Отговорът се намира в Исусовото поведение спрямо това изкушение за неправилен начин на мислене и на възприемане на реалността. Той обръща логиката, давайки ни чрез поведението си на явно въздържание, пример за отговорно отношение към заобикалящата ни реалност, приемайки я като Божие творение. Гледайки на света по този начин, в центъра на всичко се поставя Бог и взаимоотношението Му с човека. Виждаме Бог - Могъщият Създател на всичко съществуващо, а също и венецът на Неговото творение - човекът, създаден по Божи образ и подобие и, упълномощен от Него да управлява Божия свят. Виждаме Божията грижа за благополучието на човека, когато Творецът осигурява всички материални блага. Тази божествена загриженост, изразена в създадената от Него реалност, е всъщност най-големия подарък който Той ни прави. И ако приемем реалността като дар и гледайки я по този начин, всъщност ще осъзнаем, че създаването на човека е кулминацията на цялото творение. Призванието на човека е да стане свидетел на творческото дело на Бог, а не да съществува като странстващ консуматор на нещо непознато. Призванието на човек е той самият да стане знаменателния завършек на творението. Въздържанието от логиката на консумация, и конкретното въздържание от това, което ни докосва най-директно - храната, е призив да се концентрираме върху правилния начин на общуване със света, тоест да осъзнаем че благата и материалните придобивки, дори изтрудени с пот на челото, са ежедневен дар от Бога. И че всичко което ни заобикаля е повод да се срещнем с Твореца. Разбира се, злото ще използва всеки повод да ни подтикне към друга логика, в която само Аз ще съм си господар на това което имам и то ще ме определя като човек. Тази логика, обратна на Божия промисъл за Света, ни отдалечава не само от Бога, но и от нас самите, защото ни кара да забравим, че сме синове на Твореца, тоест разполагаме с творението, а не сме слуги или зависими от това творение. За това нека послушаме отново думите на Сина които ще ни окуражат в нашия път: (Лука 12: 22-31) “ затова ви казвам: не се грижете за душата си, какво да ядете, ни за тялото, какво да облечете: душата струва повече от храната, и тялото - от облеклото. Погледнете враните, че не сеят, нито жънат; те нямат ни скривалище, ни житница, и Бог ги храни; а колко сте вие по-ценни от птиците! Па и кой от вас, грижейки се, може да придаде на ръста си един лакът? И тъй, ако и най-малкото не можете направи, защо се грижите за другото? Погледнете криновете, как растат: не се трудят, нито предат; но казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякъл тъй, както всеки един от тях. И ако пък тревата на полето, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, то колко повече вас, маловерци! Затова и вие не търсете, какво да ядете, или какво да пиете, и не се загрижайте, защото всичко това търсят езичниците на света; а вашият Отец знае, че вие имате нужда от това; но вие търсете царството Божие, и всичко това ще ви се придаде.”  Св. Серафим Саровски (1754-1833) Постът се състои не само в това да се яде рядко, но в това да се яде малко; и не в това да се яде веднъж, а в това да не се яде много. Неразумен е онзи постник, който дочаква определеното време, а по време на трапезата цял се отдава на ненаситно ядене и с тялото, и с ума си. При различаването на храната трябва да се внимава и за това да не избираме между вкусни и безвкусни храни. Тази работа, която е присъща на животните, у разумния човек не е достойна за похвала. Нали ние се отказваме от приятната храна, за да усмирим воюващите членове на плътта и да дадем свобода за действие на духа. Истинският пост не се състои само в изнуряването на плътта, но и в това ­ онази част от храната, която ти самият би искал да изядеш, да я дадеш на гладния. Блажени гладните... защото те ще се наситят. (Мат. 5:6) Основоположникът на подвига, нашият Спасител Господ Иисус Христос, преди да встъпи в подвига на изкуплението на човешкия род, се изпитал с продължителен пост. И всички подвижници, започвайки служението си на Господа, са се въоръжавали с пост и са встъпвали в кръстния път не иначе, а с подвига на поста. Светите люде са пристъпвали към строгия пост не изведнъж, а постепенно и малко по малко са ставали способни да се задоволяват с най-оскъдната храна. Преподобният Доротей, когато приучавал своя ученик Доситей към поста, постепенно отнемал от неговата маса по малка част, така че от ежедневната му мярка от четири фунта храна(около 1600 грама) накрая го довел до осем лота хляб (около 100 грама). При всичко това светите постници за почуда на другите не се отпускали, а винаги били бодри, силни и готови за работа. Болестите сред тях били рядкост и доживявали до дълбока старост. И в степента, в която плътта на онзи, който пости, става тънка и лека, духовният живот достига съвършенство и се проявява с чудни явления. Тогава духът извършва действията си като че в безтелесно тяло. Външните сетива все едно се затварят и умът, освободен от земята, се възнася към небето и всецяло се потапя в съзерцание на духовния свят. Обаче не всеки би могъл да си наложи строго правило на въздържание от всичко, което би могло да послужи за облекчаване на немощите. Който може възприе, нека възприеме. (Мат.19:12)Всеки ден трябва да се употребява толкова храна, че тялото, като се подкрепи, да бъде приятел и помощник на душата при вършенето на добродетели; иначе може да стане и така, че тялото като изнемогне, и душата да отслабне. В сряда и петък, особено пък през четирите поста, по примера на отците употребявай храна веднъж на ден ­ и Ангелът Господен ще се прилепи към тебе.

Молитвата, диалог с Живота. 3 беседа

След като предишния път разгледахме тройния отговор на основните човешки изкушения, днес ще се съсредоточим върху най важния от тях: молитвата. Важна е не само от гледна точка на християнската ни принадлежност, но и заради това, защото е спонтанна човешка необходимост, тоест вътрешна основна потребност да се обърнем към Необятното и Безкрайното с желание да запълним празнотата или да прескочим условната ни ограниченост и да изпълним първичния порив на сърцето си, да бъде напълно задоволено ! “И неспокойно е сърцето ни, докато не намери в Теб покой!” ще обобщи св. Августин.
В Библията молитвата е поклонение, което обхваща цялостно отношението и преживяното от човешкия дух, когато се обръщаме към Необятното, тоест Бог. Християнинът се покланя на Бога, когато в молитва благоговее пред Него, прославя Го и Го умолява. Тази най висша проява, на която е способен човешкият дух, може да се разглежда и като общение с Божията пълнота. Но в този смисъл човек се моли и защото липсата на тази пълнота е постоянен негов спътник, тоест, по един или друг начин, Бог е заложил в човешкото сърце тази необходимост и така още веднъж ни е предварил и пръв е подбудил духа ни да Го търсим и откривайки Го, така да прескочим лимитите си и наистина да се наречем Божи чеда. Но молитвата в Библията не е “естествен отклик” (виж Йоан 4:24). “Роденото от плътта е плът.” Ето защо Господ не “слуша” всяка молитва (Ис. 1:15; 29:13). Библейското учение за молитвата подчертава същността й като ни разкрива, че тя е необходимост на човека да бъде в спасителни или заветни отношения с Необятното-Бога и да получи напълно всички привилегии и задължения от тези взаимоотношения, но както знаем не винаги човек признава тази си зависимост и пристъпва към осъществяването й!
Ето защо Стария Завет ще ни говори за застъпници (пророци, свещеници, царе...) или личности които имат специална дълбока връзка с Бога, с Необятното и които ни призовават, заместват, и придружават в това поклонничество към задоволяване на най-съкровените желания за пълнота на сърцето ни. Тук можем да споменем Лот (Бит. 19:17-23), Авраам (Бит. 20:17), Мойсей (Изх. 9:27-33), Йов (Йов 42:8, 10) както и много други. Те всички са хора избрани от Бога, за да ни помогнат да влезем в молитвеното общение, тоест да се доближим до Необятното. Но както четем в техните лични истории, те също са подвластни на условната недостатъчност, тоест неспособността да достигнат до това пълно единение с Необятното- Бога. И за това Необятно решава да поеме инициатива и Само да се доближи до нас и да ни се разкрие. Това става чрез влизането в историята и времето на Самата Пълнота, Бог се въплъщава, ражда се Пълночовека и Пълнобога - Исус Христос. Така тази непристъпна бариера между ограничеността на човека и необятността на Всевишния се отваря и за човека става възможно да се докосне до пълнотата и да запълни жадното си сърце. Така Бог в лицето на Сина си Христос ще ни научи как да общуваме правилно с Него, тоест как правилно да се насочим до задоволяване на съкровеното желание на човечеството за Необятност, ще ни научи как да се молим.
Това разяснение относно как да влезем във връзка с Бога, Христос ще ни го предостави чрез конкретни човешки примери и по-точно с някои така наречени притчи от Новия Завет. В притчата за приятеля, който взема назаем три хляба през нощта (Лука 11:5-8), Господ утвърждава принципа за настойчивост в молитвата, а основата, върху която се гради увереността в настойчивата молитва е щедростта на Бог Отец (Мат 7:7-11). Притчата за несправедливия съдия (Лука 18:1-8) призовава към настоятелност в молитвата, а това включва и постоянство, и посвещение. Бог се бави с отговорите на молитвите не защото е безразличен, а защото обича Своите чеда и желае да развие и задълбочи вярата, която накрая ще бъде възнаградена. В притчата за бирника и фарисея (Лука 18:10-14) Христос подчертава нуждата от смирение и покаяние в молитвата и предупреждава да не се водим от чувство за собствено превъзходство. Съкрушено сърце и собственото принизяване в молитва означава приемане от Бога неговата необятност, а самопревъзнасянето ни концентрира върху нас самите тоест върху нашите недостатъци и ограничености. В притчата за несправедливия слуга Христос призовава към милост в молитвата (Мат. 18:21-35). Бог отговаря на молитва, която е отправена от прощаващ дух. На простота в молитвата ни учат пасажи от Мат. 6:5-6; 23:14; Марк 12:38-40; Лука 20:47. Молитвата трябва да е очистена от всякаква нескверност. Тя трябва да е откровена и чистосърдечна, което да намира израз в простота на езика и отправените молби. Господ също подтиква към усърдие в молитвата (ср. Марк 13:33; 14:38; Мат. 26:41). В Мат. 18:19-20 е подчертано единството в молитвата. Ако група християни, които имат Христовия дух, се молят заедно, техните молитви ще постигнат целта. Но молитвата трябва да бъде също изпълнена с очакване (Марк 11:24). Молитвата отправена със съмнение и колебание е безполезна. Молитвата, при която вярата действа в покорство на Божията воля, постига много (Марк 9:23).
Колкото до начина, по който трябва да се молим, Господ учи на две важни неща. Първо, и днес трябва да отправяме молитва към Него, както са отправяли хората по време на земния му живот (напр. Мат. 8:2; 9:18). Както е държал на вярата тогава (Марк 9:23), изпитвал е искреността (Мат. 9:27-31) и е разкривал невежеството (Мат. 20:20-22) и греховната самонадеяност (Мат. 14:27-31) на тези, които Го призовават в нуждите си, така Той прави и в наши дни в живота на, нас които се обръщаме към Него в молитва. Второ, сега молитвата трябва да са отправя и в Името на Исус Христос (Йоан 14:13; 15:16; 16:23-24), чрез Когото имаме достъп до Необятната Безкрайност на Бога. Да се молим в името на Исус Христос, означава да се молим, както се е молил самият Той, да се молим на Отца, според както Синът ни Го е разкрил - а за Исус истинския фокус на молитвата е волята на Бог Отец. Това е основната характеристика на християнската молитва: нов достъп към Необятността на Отец, който е осигурен от Христос и достъп който е в съгласие с волята на Бог.
Можем така да заключим, обобщавайки, че истинската молитва - молитвата, която трябва да получи отговор - представлява лично разпознаване и приемане на Божията воля (Йоан 14:7; ср. Марк 11:24) или ако желаете отваряне на човека към Необятното и съзнаване на собствената непълнота и жажда на сърцето. От това следва, че чуването на молитвата е не толкова удовлетворение на конкретна молба, възприемана от молителя като път към желаната цел, колкото уверение, че това, което получаваме, наистина успешно води към целта защото е Божията Воля или самата Цел.


Св. Василий Велики (330 - 379)
Истинският пост е отчуждаване от злото.
Колкото отнемеш от тялото, толкова сили ще дадеш на душата.
Заповедта за поста е тъй древна, както и самият свят. Първата заповед, дадена на човека от Бога, била заповедта за поста (Бит. 2:17). Тъй като не постихме, бяхме изгонени от рая! Затова да постим, за да влезем пак в рая.
"Разкъсай оковите на неправдата". Опрости на ближния оскърбленията. Прости му дълговете... Ти не ядеш месо, но изяждаш брата си. Ти се въздържаш от вино, но не можеш да се въздържиш да не обиждаш. Очакваш да настъпи вечерно време, за да се нараниш, като изгубиш целия ден по съдилищата.
Горко на вас, които сте пияни, ала не от виното. (Ис. 51:21) Раздразнителността е опиване на душата. Тя също така лишава човека от здраво мислене, както виното. И скръбта също е опиване. Тя потиска разума. Страхът – и той е опиване, когато се предизвиква от такива причини.
Когато се изгуби надеждата за съвършенството, тогава е позволено наслаждението.

Практики на Поста: въздържание, милостиня и молитва - троен отговор на изкушенията

Евангелието на Матей (6,1:6 16:18) ще ни припомни проповедта на Исус на планината и как той вижда и интерпретира вече съществуващите Израилски практики на пост, молитва и милостиня. Старата традиция на Църквата също взема тези Юдейски практики и ни ги поднася като своеобразен отговор на трите изкушения на Исус в пустинята, които са и главните наши изкушения и падения. Като първо е отдалечаването от Бога, тоест от живота, второто е грешен поглед над заобикалящия ни свят и приемането му за лош и негативен и накрая като трето изкушение е погрешното взаимоотношение с другите хора и неразбирателството с тях.
1. Относно връзката ни с Бога – молитвата, като първи отговор може да бъде важен фактор. Какво всъщност очакваме от това взаимоотношение с Живота, тоест как живеем зависимостта си от Бог? Как се молим? Дали го правим изобщо? Трудно ли ни е? Как се чувстваме? Всички тези въпроси могат да дадат отговор за това, как всъщност общуваме с Бога, но и как общуваме със самия живот и как го приемаме или го отхвърляме!
2. Относно връзката ни със Света: реалността и ежедневието, постът или лишението могат да ни покажат как живеем конкретно живота ни. Постът не ни призовава към лишение заради самото лишение, но ни приканва да използваме друг начин на мислене относно консумацията и материалните блага които често заемат голямата част от вниманието ни. Постът ни подтиква да се осъзнаем и да си припомним че всички материални придобивки са само средство за живот, а не са цел в живота, тоест избирайки доброволно лишения, християнинът показва че за него живота е важен заради самата му същност на дар, а не като средство което може да се консумира и употребява та дори и захвърли. Християнинът лишавайки се от материалната зависимост показва днес на света, че истинската свобода не е в притежанието на блага, а в имането на истински критерии за използването на благата!
(Ако трябваше да постим например според най старата християнска практика, то тогава би трябвало да не ядем от времето след вечерята чак до 15 часа на другия ден. Тоест да изпуснем закуската и обяда... та нали днес така постят и мюсюлманите!? С какво ние християните бихме били по различни???...)
3. Относно връзката ни с другите, начина по който практикуваме милостинята или споделянето на благата, може да ни бъде огледало за това какви сме и как всъщност живеем Христовата заповед “обичай ближния като самия себе си” ! Милостинята е конкретния жест с който доказваме че сме братя помежду си.
По време на изкушението в пустинята, Исус, чрез въздържание, се отдалечава от начина на мислене на света тоест задоволяване на липсата чрез консумация . Всъщност, това което е под въпрос е глада, а освен това и начина по който отговаряме на липсата, на недостига който характеризира човешката същност. Тази радикална липса, недостиг, не е от рода на имането, а по скоро от рода на самото ни съществуване - начинът ни да бъдем, да сме (винаги ни липсва нещо). И само думи, които възстановяват човешката ни самоличност, могат да отговорят на тази човешка условна недостатъчност. Исус ни ги дава, казвайки на Изкусителя думите от Второзаконие: “Не само от хляб живее човек, а от всяко слово излизащо от устата на Бог” (8,3). И ако си припомним така също и думите от евангелието на Марко: “Ти си моят възлюбен Син в когото е моето благоволение” (1,11), ще разберем Кой има думи на вечен живот и кого да слушаме - Бога Христа!
По време на кръщаването си, Исус осъществява връзката между Бог и човек, и така застава като първи от дългата редица на братя, тоест думите които са насочени към него се отнасят също и за нас! И ние ги получаваме по време на нашето кръщене, но ще ни трябва цял един живот за да ги чуем наистина. От тази гледна точка може да се каже, че постът намира християнския си смисъл, само ако е свързан с молитвата, която е личната връзка с Бога, както Христос е свързан с Отца си. Но и вече казахме, че в Христа сме и братя защото Той обединява пълнотата на човечеството, така че и нашите взаимоотношения трябва да са на това братско ниво, което предразполага за обич към ближния споделяне на всичко. С две думи постът, молитвата и милостинята са неразривно свързани!
Първите християни са уловили тази неразривна връзка между тези три практики и не случайно Църквата ги пренася през вековете в своята Традиция. И тази година отново, със същия буден дух ни подканва да ги приемем и осъзнаем и така да дадем троен отговор на Изкусителя, който често ни съпровожда в пустинята на нашето ежедневие.
Ще завърша с картината нарисувана ни от св. Августин, за да обясни тези три практики, и нека тези думи ни бъдат призив за това, как да живеем постното време: “Ако искате да достигнете до Възкресението, дайте на поста двете му крила: молитвата и милостинята.”

текст за размисъл :

Св. Йоан Златоуст (347-407)

Постът на тялото е храна за душата.
Не въздържанието от храна, а въздържанието от прегрешения прави поста !
Не е възможно огънят да гори във вода, и покаянието е невъзможно без поста.
Постът, за който говоря, е не като този, който правят много човеци, а истинския пост. Не само въздържание от храна, но и от грехове. . . Ти постиш? Покажи ми тогава чрез своите дела поста си. Т.е. какви дела? Ако видиш беден, дай му милостиня. Ако видиш врага си, помири се с него. Ако видиш приятел, който благоденствува, не го кълни. Ако видиш хубава жена, отмини. Не само чрез устата си пости, но и чрез очите и слуха си, с краката и ръцете си, очисти се от алчността и сребролюбието.
Постя с краката, отстъпвайки от блудни и беззаконни пътища. Постя с очите, възпитавайки ги да не подскачат към красиви и съблазнителни гледки, нито да се удивляват от чуждата хубост. Защото гледането е храна за очите. Но ако е беззаконна и натрапчива тя вреди на поста, възпрепятствайки всяко душевно спасение, ако пък е богоугодна и укрепваща духа, украсява го... Не ядеш месо? Не яж разпътство чрез очите си. Пости и със слуха. Постът със слуха е в това, да не приемаш обвинения и клевети против ближния ти. "Празен слух не приемай" - говори св. Писание.  Пости и с устата си от срамни и хулни думи. Каква ни е ползата, ако се въздържаме от ядене на кокошки и риба, а хапем и ядем братята си? Ако обвиняваш, ядеш плътта на ближния си. Не си наранил плътта му със зъбите си, но си наранил душата му чрез клеветата. Наранил си неговото добро име.

Постно Време - Първа беседа

Постът път към истинката свобода

Знаем, или може би се досещаме, че Рождество Христово и Богоявление, празниците които предхождат Постното време, насочват вниманието ни към факта на идването на Бог межди нас. И ако добре сме ги разбрали то ще установим че това идване е заради нас и по точно за наше спасение. Тоест Бог поема пръв инициативата да ни спаси.
Започващото Постно време ще ни съсредоточи върху един друг аспект на това спасение тоест, че то зависи и от нас и от нашите решения и действия. Спасителния план за човека е движение в две посоки : от Бог към човека и от човека към Бог. Едното без другото не би било Спасение !
Като пример на това двойно спасително движение може да вземем случилото се с Юдейския народ и по точно извеждането му от Египет и освобождаването му от робство. Юдейската Пасха предполага това двойно движение на Спасителния план на Бог: Господ е присъстващ посред народа си и ги подтиква да тръгнат към свободата си, но и народът се доверява на Спасителя си и поема към обещаната Земя. И от това свободно взаимодействие и двойно движение се ражда нов народ, или “Избрания народ” както се казва в книгата на Второзаконие (4,40).
Христовата Пасха или Възкресение се развива със същата динамика на тази първа Египетска Пасха. Постното време ни напомня точно тази втора стъпка, в която човек, тоест всеки един от нас, свободно решава дали да отговори на първоначалната инициатива на Бог - да дойде към нас и да ни поведе към изход от робството на греха, тоест освобождение от зависимостта която ограничава нашата свобода.
Но в този наш свободен отговор към Бога, както едно време на Израилевия народ в Египет, и ние днес ще се сблъскаме с едно голямо препятствие - действителността на нашето човешко положение на ограниченост или, още казано - липса на ефективна свобода /често казваме: “не мога защото...”/, следователно нашата свобода е условна!
За да решим този проблем нека да се върнем отново в Египет. Докато освободителят от първата Пасха, Мойсей не влиза в Обещаната земя, тоест изживява конкретно човешката условност на свободата, то Христос във втората Пасха тоест Възкресението, не само освобождава себе си и отваря вратите към Обещаната Земя, тоест Божието Царство, но и Той сам влиза вътре (от дясно на Отца Си). Така Исус Христос възстановява пълнотата на човешката ни свобода и ни показва че е възможно да успеем напълно да станем Синове Божи, тоест да дадем напълно свободен отговор на Божията инициатива и да съучастваме в Спасението си.
Постното време, което започваме, ни напомня точно за тази конкретна борба със самите себе си и личното ни участие в Спасителния план. По време на изхода от Египет, Израилския народ е бил изкушен многократно да забрави за Божието предложение за свобода и спасение. И точно самото изкушение говори за ограниченията на човешката свобода и, че тези ограничения са болезнени. Те болят, защото ни напомнят безсилието ни и неспособността ни със собствени сили да се справим сами. Нашата свобода се оказва условна и не абсолютна. Ние бързо разбираме, както едно малко дете, че зависим и, че не можем всичко да имаме и, че в крайна сметка трябва да оставим място за Другия. Този който ще ни помогне!
Това постно време ни е дадено точно за това - да можем да осъзнаем ограниченията на нашата свобода и, че само с помощ от Този Друг, който е превел народа си през пустинята и сам Той е преминал през пустинните човешки изкушения - Бог Исус Христос - само с Негова помощ ние ще можем да Възкръснем, тоест истински да заживеем свободни и така да станем пълноправни съучастници на Спасителния план и да станем истински граждани на Обещаната Земя, Царството Божие!

Текстове за размишление

Иисус: "Тогава Иисус биде отведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушен от дявола, и, като пости четирийсет дена и четирийсет нощи, най-сетне огладня" (Мат. 4:2, Лук. 4:2).
"Защо не можахме ние да го изгоним? Отговори им: тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост" (Марк. 9:28-29). "Тоя род пък не излиза, освен с молитва и пост" (Мат. 17:21). Виж също: Марк. 2:19-22; Мат. 6:16-18.
"Тогава дохождат при Него Иоановите ученици и казват: защо ние и фарисеите много постим, а Твоите ученици не постят? А Иисус им рече: нима могат сватбарите да тъгуват, докле е с тях младоженецът? Но ще дойдат дни, когато ще им отнемат младоженеца, и тогава ще постят." (Мат. 9:15).
"Когато те [св. апостоли, ред.] служеха на Господа и постеха, Дух Светий каза: отделете Ми Варнава и Савла за делото, за което съм ги призвал. Тогава те, след като постиха и се молиха, възложиха ръце на тях и ги пуснаха" (Деян. 13:2-3). "А като им ръкоположиха презвитери за всяка църква, помолиха се с пост и ги повериха на Господа, в Когото бяха повярвали" (Деян. 14:23)
Св. ап. Павел: "Ние никому с нищо не туряме препънка, за да се не опорочи служението ни, но във всичко се препоръчваме за служители Божии, с голямо постоянство, в скърби, в нужди, в утеснение, при рани, в тъмници, в скитания, в трудове, в бдения, в пости, с чистота, със знание, с дълготърпение, с благост, с Дух Светий, с нелицемерна любов" (2Кор. 6:3-6).
Какъв пост е угоден на Бога? Как да постим?: "тъй, че гласът ви да бъде чут във висинето", а не "за караници и разпри" (Ис. гл. 58). "Ето постът, който избрах: разкъсай оковите на неправдата, развържи връзките на ярема, и угнетените пусни на свобода и всеки ярем разкъсай. Раздели хляба си с гладните, и скитниците сиромаси заведи у дома си. Видиш ли гол – облечи го, и от еднокръвния си не се крий" (Ис. 58:6-7).
"Кога постите, не бивайте намръщени като лицемерците; защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, те получават своята награда. А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве" (Мат. 6:16-18).

След многобройни приключения и открития на нови хоризонти, се реших да се върна в Родинята за няколко месечна почивка и връщане към корените !

JMJ- Lourdes

« L’amitié est la seule chose que les aveugles voient et les sourds entendent »
En plein été, parmi les diverses manières de passer ses vacances- vacances « all inclusive » (tout inclus) ou camping, les pensées de 6 jeunes bulgares étaient orientées vers quelque chose de différent et atypique : les journées mondiales de la jeunesse à Madrid. Mais de rencontrer le pape, un frère assomptionniste nous a proposé de prendre part dans le Pèlerinage National à Lourdes, pas comme simples pélérins, mais comme bénévoles pour les Petits frères des pauvres. Une expérience enrichissante qui devait nous preparer mieux vivre les JMJ pleines de joie et de moments inoubliables.
Le 11 août, nous sommes arrivés à Lourdes.A chacun de nous était confié une personne âgée malade. Il fallait l’accompagner et la soigner pendant les jours du pèlerinage – dormir avec elle dans la chambre d’hôtel, la pousser dans son fauteuil roulant et surtout, être à côté d’elle.Une peur subite a remplacé la fatigue du voyage chez chacun de nous. Tout le monde pensait à la responsabilité à assumer et à l’incertitude d’être capable de s’en sortir. De plus, la plupart des jeunes ne parlait pas français. C’est cet handicap à communiquer qui les stressait le plus.
Mais Dieu a vu nos bonnes intentions et nous a donné beaucoup de forces. Ainsi, sans se rendre compte, chacun de nous est devenu ami avec la personne âgée accompagnée en oubliant vite la peur de ne pas pouvoir communiquer. Dorénavant nous parlions avec nos coeurs, nous donnions avec nos mains et nous trouvions le sens de ce service dans les yeux brillants de reconnaissance de ces personnes. On ne peut pas décrire ce sentiment, il faut le vivre avec le coeur. Nous ne sommes pas allés à Lourdes pour nous-mêmes, mais pour aider d’autres personnes à vivre ce pèlerinage. Mais grâce à ces autres gens, nous avons parcouru un chemin nouveau en nous-mêmes, un chemin de qui nous a mené à notre propre révélation spirituelle.
Après Lourdes, Madrid nous attendait pour rejoindre les JMJ avec le pape. Là encore comme une grande famille rassemblée avec plus d’un million de jeunes du monde entier, nous avons partagé notre quotidien et notre foi. La joie de la jeunesse avec ses expressions typiques (chants, jeux, blagues) nous a envahi d’une manière nouvelle et différente.
Notre grand pèlerinage, avec la fatigue de Lourdes, nous à mener à la joie à Madrid. Nous avons eu la possibilité unique de rencontrer Jésus dans des personnes différentes, de façon différente. Nous avons vu et senti que la foi est une manière de vivre (dans le silence des personnes âgées et dans le tumulte de la jeunesse). Toutes ces petites choses et petits moments, tous ces signes d’amour et de charité ont laissé quelque chose de grand dans nos coeurs qui nourrira notre foi pour le futur.
Oui, c’était vraiment un voyage « all inclusive ».

PELERINAGE DES JEUNES EN TERRE SAINTE

Vivre l’aventure d’un pèlerinage en Terre sainte avec la revue « Prions en Église ». Dix jours pour ouvrir les livres de la Bible, partir à la découverte des grands lieux de l’Ancien et du Nouveau Testament, marcher sur les pas de Jésus, traverser le désert, parcourir la Galilée, monter à Jérusalem, passer à Jéricho et Bethléem. Une occasion extraordinaire et unique pour plonger aux sources de notre foi, découvrir ou redécouvrir l’Écriture, prendre le temps de se ressourcer et de faire le point sur sa vie. D’Abraham à Jésus, c’est l’histoire de la rencontre de Dieu avec les hommes que nous relirons, l’histoire aussi de notre propre rencontre avec Dieu.
Chaque journée sera rythmée par des temps de prière et de célébration. Trois grandes matinées bibliques sont également prévues. Ce pèlerinage est proposé par la revue « Prions en Eglise » et les religieux et religieuses de la famille de l’Assomption qui en assureront l’animation spirituelle. Le père Benoît Gschwind, assomptionniste et directeur de la rédaction de « Prions en Eglise » fera partie de l’équipe d’animation.

Jour 1 - Mercredi 20 juillet 2011 - PARIS/TEL AVIV/ARAD Très tôt le matin, rendez-vous à l’aéroport de Roissy et départ pour Tel Aviv, via Francfort. Collation en vol. A l’arrivée à l’aéroport, accueil par votre guide et transfert en autocar à Arad pour dîner et nuit.

Jour 2 - Jeudi 21 juillet 2011 - LE NEGUEV
Beersheva, Arad... Des noms qui évoquent l’histoire des patriarches, les souvenirs des caravanes nabatéennes et le désert. Nous marcherons et méditerons dans le désert (Canyon d’Ein Avdat, la cité nabatéenne d’Avdat, Mitzpe Ramon, Maktesh Ramon).

Jour 3 - Vendredi 22 juillet 2011 - LE NEGUEV
Une matinée biblique nous permettra de découvrir le désert à travers la Bible. Puis nous irons à Tel Sheva où la Bible situe l’alliance que fit Abraham avec Abimélek. Visite de la cité israélite datant de près de 3000 ans (Tel Arad, Tel Sheva, Beersheva).

Jour 4 - Samedi 23 juillet 2011 - ARAD/TIBERIADE
Nous quitterons le désert pour aller en Galilée. Visite de forteresse de Massada, véritable nid d'aigle dominant, de ses 400 mètres à pic, la Mer Morte où nous prendrons le temps de nous arrêter avant de visiter Qumrân, site aride du désert de Judée, où, en 1947 des Bédouins découvrirent des manuscrits hébreux très anciens. Nous poursuivrons notre route par Jéricho, oasis du désert de Judée, d’où nous apercevrons le Mont des Tentations avant de poursuivre notre route vers la Galilée le long de la vallée du Jourdain (Massada, Mer Morte, Qumrân, Jéricho).

Jour 5 - Dimanche 24 juillet 2011 - LE THABOR, CANA, NAZARETH
A l’aube, nous monterons à pied au sommet du Mont Thabor, sur la montagne de la Transfiguration, pour notre deuxième matinée biblique. L’après-midi, après avoir traversé le village de Cana, nous visiterons Nazareth, la ville de l’Annonciation.

Jour 6 - Lundi 25 juillet 2011 - JOURNEE AUTOUR DU LAC DE TIBERIADE C’est autour du lac de Tibériade, que nous passerons notre journée, découvrant les lieux où Jésus aimait aller, et méditant de nombreux passages de l’Ecriture (Capharnaüm, Primauté de Pierre, Mont des Béatitudes, traversée du lac en bateau, le Jourdain, Tabgha).

Jour 7 - Mardi 26 juillet 2011 - JERUSALEM : SAINT PIERRE ET LE MONT DES OLIVIERS Nous prendrons la route de Jérusalem où nous arriverons en milieu de matinée. En chemin nous passerons par Béthanie avant d’arriver à Jérusalem par le Mont des Oliviers. Notre après-midi nous conduira par Gethsémani et la Via Dolorosa jusqu’au Golgotha et le Saint Sépulcre. En soirée c’est sur les marches de l’escalier de Saint Pierre en Gallicante que nous terminerons notre journée (Béthanie, Mont des Oliviers, Carmel du Pater, Dominus Flevit, Gethsémani, Eglise Sainte Anne, Via Dolorosa, Saint Sépulcre, Saint Pierre en Gallicante).

Jour 8 - Mercredi 27 juillet 2011 - DU TEMPLE AU SAINT SEPULCRE
Dans la Jérusalem intra-muros, nous nous rendrons au Mur Occidental, ou « Mur des lamentations ». Nous verrons l’esplanade du Temple, la mosquée El Aksa, et le Dôme du Rocher, avant de visiter le quartier juif de la vieille ville. L’après-midi sera consacrée au Mont Sion, à la visite de Saint Pierre en Gallicante et à notre 3ème grand temps biblique (Mur Occidental, Esplanade du Temple, Le quartier juif de la vieille ville, Le Mont Sion, Saint Pierre en Gallicante).

Jour 9 - Jeudi 28 juillet 2011 – BETHLEEM ET LE MONT SION Notre journée nous conduira tout d’abord à Yad Vashem, le mémorial de l’holocauste. Puis nous ferons route vers Ein Karem pour faire mémoire de la rencontre de Marie et sa cousine Elisabeth, avant de nous rendre à Bethléem (Yad Vashem, Ein Karem, Bethléem).

Jour 10 - Vendredi 29 juillet 2011 – ABOU GOSH - JERUSALEM
Le matin, nous irons au monastère d’Abou Gosh. Un des lieux où nous pouvons faire mémoire de la rencontre du Ressuscité avec les deux compagnons d’Emmaüs. La suite du programme sera organisée sur place.
Jour 11 - Samedi 30 juillet 2011 - JERUSALEM/TEL AVIV/PARIS
Après le déjeuner, servi tôt, transfert à l’aéroport Ben Gourion pour vol Tel Aviv/Paris via Francfort. Arrivée à Paris vers 23 h 00.
***************
Une messe sera prévue chaque jour.
**************


Du 20 au 30 juillet 2011 – animé par le Père Benoît Gschwind, et des prêtres et religieuses de l’Assomption
Inscription jusqu’au 15 juin 2011 995 €
Inscription à partir du 15 juin 2011 1150 €

Béatification JPII Rome 1 mai

“Je marcherai dans ta lumière”

“Je marcherai dans ta lumière” était le moto de la visite de Jean Paul II en Bulgarie en l’an 2002 pour la béatification des trois prêtres Assomptionnistes tués pend

ent le régime communiste mais pour moi c’était aussi la promesse que j’ai fais au Pape slave, désormais bienheureux, lors de la rencontre avec la jeunesse catholique bulgare. J’ai eu l'honneur de lui faire le discours de bien venu de la part des jeunes catholiques qui est très minoritaire en Bulgarie. L’exceptionnelle rencontre avec ce grand homme m’a touché et je n’ai pas pu ne pas lui promettre dans mon coeur ce que Christ a travers lui voulais de moi en ce moment - marcher dans Sa lumière. Neufs ans après je me suis rendu à Rome avec 50 jeunes du diocèse de Lille pour honorer cette promesse déjà comme religieux Assomptionniste.

Apres avoir entendu l’annonce de Benoit XVI de la béatification de son prédécesseur pour le 1 mai, dans mon coeur s’est instauré une certitude: je serai à Rome cette dimanche, je ferai partie du peuple de Dieu convoqué et qui le proclame bienheureux. Mais comme je suis grâce au Jean Paul II religieux aujourd’hui, j’ai tout de suite senti que je ne pourrais pas vivre cette expérience comme un individu, car ça dépasse mon propre moi, mais que je dois la partager en Eglise avec d’autres. Ce désir c’est vite rencontré avec le même de la part des jeunes de l'aumônerie de la Cato ou je suis aumônier de l’antenne Santé depuis mon arrivé à Lille le septembre dernier. Nous avons commencer en parler et projeter des possibilités dont là première était de se rendre a Rome en voiture. En parlant aux autres jeunes autour de nous les voitures se sont multipliées vite et j’ai proposé d’en faire un bus pour permettre aux autres d’y aller pou

r un prix pas cher mais aussi pour être ensemble et ne pas faire seulement un voyage de weekend entre universitaires mais un vrai pèlerinage. Ma proposition a vite pris bonne terre et avec l’aide de quelques jeunes surtout Pauline Vincent (étudiante à l’IFAC) nous avons commencé l’aventure. Des annonces dans des paroisses, des invitations bouche à l'oriel, des manifestes à l'aumônerie et on s’est vite retrouvé une vingtaine déjà a vouloir y participer. Mais pour remplir un bus il nous fallait au moins 50 personnes. C’est là que notre initiative était sagement comprise par les responsables des jeunes du diocèse de Lille et des pèlerinages diocésains et nous avons reçu un cout de main tout en tenant en main des jeunes l’organisation et les responsabilités. En quelques semaines le bus était plain. Majorité 18-30 ans et quelques jeunes professionnelles entre 30-40 ans. Plus de 15 nationalités. Deux journalistes avec nous. Trois Roms envoyé par l’Association “la Pierre Blanche”. Des origines et des horizons divers, nous nous sommes ressemblés pour faire Eglise, faire pèlerinage et aller encore une fois à la rencontre du Christ a travers ses Saints. Une soirée pizza-connaissance-prière avant le départ nous a permis de nous mettre dans l'esprit de pelé. Des journalistes nous ont entourés pendent des jours en nous demandant “pourquoi”, “pour quelle raison” nous partons à Rome et notre petite initiative s'annonçait un événement pour l’Eglise de Lille d’une ampleur aussi grand que de pouvoir répondre par le fait même aux demandes que “le coeur a ses raisons que la raison ignore” ! Et c’est comme un événement important notamment que tous les 50 jeunes pèlerins ont pu vivre cette expérience un peu folle (20h de bus aller - une nuit blanche de veillé, - une jo

urnée chargé d'émotions et encore 20h de bus)... Le résultat est dans nos coeurs et nos mémoires ! (Pour en écouter un peu ce que les jeunes ont vécu vous pourriez vous rendre sur RCF - http://podcast.rcf.fr/content/generation-de-la-joie-reportage-rome-au-cours-de-la-beatification-de-jpii)

Je ne pourrais pas dire plus sur ce que les autres ont vécu mais je peux témoigner que à Rome pendent la formule heureuse de la béatification, mon coeur s’est rappelé le regard profond de notre bien heureux pape et des larmes de joie ont coulé de mes yeux au moins pendent 5-10 min. C’était grâce à lui que j’était là et j’assistais à un tel moment historique! Je dis bien historique car je me suis rendu compte que l’importance de cette béatification était grande: c’est le “Vox Popoli Vox Dei” (“voix de peuple voix de Dieu” - une des première forme de proclamation des saints dans l’Eglise des premières siècles) qui était confirmé par le Magistère d’une manière extraordinaire. C’était l’amis et collaborateur de Wojtyla qui proclamait son ami bienheureux. Puis, je crois, tous sur la place nous étions conscient de ce rassemblement de tous les coins du monde non seulement autour d’un saint mais autour d’un pape saint que nous avons connu. Je me suis rendu compte que c’était Jean Paul II qui m’avait fait venir dans l’Eglise et qu’aujourd’hui c’est Benoit XVI qui me fait rester et que ce n’est pas une semple personne le pape mais c’est vraiment celui qui nous invite a nous ressembler et d’aller vers le Christ sans peur. Tout cela créait un climat de vraie Eglise, Vivante, Une, Sainte, Catholique et Apostolique, telle que Christ la voulait ! Certains non présents sur la place à Rome, j’en suis sur, ont étaient gêné par le “latin” de la messe mais une fois ressemblé de langues divers et de cultures différents à Rome, j’ai trouvé beau et juste de symboliser notre union aussi par l’expression linguistique et je l’ai vécu ainsi. Mon compagne de droite - un jeune mexicain - était aussi ravis que moi de ce fait et le manifestait en chantant fort et de coeur. Moi même, je pleurais de joie grâce à tout cela mais aussi devant le témoignage d’un homme qui s’est laissé faire par Christ et qui a réussi ressemblé autour de Lui une multitude de croyants ! Un exemple simple pour un jeune religieux d’aujourd’hui et je crois pour un jeune tout court aussi!

J’aimerais finir ce petit témoignage en vous renvoyant vers l’essentiel de notre expérience à Rome, c’est à dire :

Ce qui était dès le commencement, ce que nous avons entendu, ce que nous avons vu de nos yeux, ce que nous avons contemplé et que nos mains ont touché, concernant la parole de vie, -

car la vie a été manifestée, et nous l'avons vue et nous lui rendons témoignage, et nous vous annonçons la vie éternelle, qui était auprès du Père et qui nous a été manifestée, -

ce que nous avons vu et entendu, nous vous l'annonçons, à vous aussi, afin que vous aussi vous soyez en communion avec nous. Or, notre communion est avec le Père et avec son Fils Jésus Christ.

Et nous écrivons ces choses, afin que notre joie soit parfaite.

La nouvelle que nous avons apprise de lui, et que nous vous annonçons, c'est que Dieu est lumière, et qu'il n'y a point en lui de ténèbres.

Si nous disons que nous sommes en communion avec lui, et que nous marchions dans les ténèbres, nous mentons, et nous ne pratiquons pas la vérité.

Mais si nous marchons dans la lumière, comme il est lui-même dans la lumière, nous sommes mutuellement en communion, et le sang de Jésus son Fils nous purifie de tout péché. (1Jn 1,1-7)

Frère Martin Dulchev

Augustin de l’Assomption

Rome 1 mai béatification Jean Paul II

Béatification de Jean-Paul II du 29 avril au 2 mai 2011

Départ en bus de Lille pour les jeunes 18-30 ans

Renseignements / Inscriptions : Fr Martin aa : toepec@gmail.com, 06 48 88 16 45 Pauline Vincent : 06 89 20 37 88

Prix : 130 euros, hors repas, hors logement Prévoir : pic-nic pour plusieurs jours, duvet (dortoir à la belle étoile), bonne humeur, chants... et surtout une BIBLE !

Le prix ne comprend pas les repas, ni le logement. Les organisateurs déclinent toutes responsabilités en dehors du bus.

A prendre : une pièce d'identité valable 6 mois après le retour, carte d'assurance maladie européenne..

JMJ Lourdes 2011!! :)

Здравейте приятели,

Пиша ви, за да ви отравя две официални покани, на които ще трябва бързо да ми отговорите, защото няма време, а едва вчера имах малко повече информация.

Става дума за световната младежка среща тази година през август в Мадрид, за която имате две предложения.

Едното идва от екзархията и отец Йоан (Милен), който предлага да се организира една група от младежи от България, като възрастовата граница е от 16 години нагоре.

Срещата в Мадрид започва от 16 август до 21 август и записването за нея струва 122 евро, която цена включва спане в центрове, в които ни разпределят (затова трябва да носите спални чували), закуска, обед и вечеря, както и карта за транспорта в цял Мадрид и мисля безплатни ходове за музеите там за малкото време, в което ще сме свободни.

Освен тези 122 евро, ще бъдат необходими още около 200 евро, засега още не е сигурно, защото се търси най-евтиния вариант за транспорта от България до Мадрид и обратно. Т.е. грубо ще ви са необходими около 600 лева (или 300 евро), за да участвате в иначе тези незабравими дни с милиони младежи християни католици от цял свят и нашия папа. Уверявам ви, че преживяването си струва.

Джобните са отделно и зависят от възможностите на всеки от вас, но аз си мисля, че няма да имате много нужда, като се има предвид, че всичко в Мадрид ни е платено. Засега се предвижда транспорт със самолет, защото с автобус пътят е 3 дни, а и не е по-евтин. Така че, тези от вас, които искат да участват трябва да ми кажат най-късно до 16 февруари следващата седмица в сряда и възможно най-бързо да дадат като капаро таксата от 122 евро, за да се запише групата и да се запазят билетите за самолета.

Другото предложение идва от Мартин, брат успенец българин, който всички мисля познавате. Целта е отново Мадрид, но като се мине първо през Лурд, за да се участва в националното поклонение там като доброволци от 11 до 16 август, ще се грижим за болни хора. В замяна на това през тези дни в Лурд ще спим и ядем безплатно благодарение на тези болни хора и отците успенци. Да бъдеш доброволец в Лурд е незабравим и изключително богат опит, от който съм сигурна ще получите много като удовлетворение, но също така ще трябва да преодолявате всекидневните слабости като умора, лошо настроение, бариерата с езика. Всичко това не е въобще трудно, ако се живее в светлината на вярата и любовта към ближния. Затова помислете добре.

От Лурд директно на 16 август се заминава за Мадрид заедно с автобусите с младежи, които тръгват от Лурд и Франция, водени от отците успенци до 21 август. Оттам се връщаме в Тулуза и пътуваме за България.

Ето и цената за това предложение, 160 евро е транспорта с автобус от България до Лурд, престоя в Мадрид заедно с пътя от Лурд до Мадрид и обратно до Лурд струва общо 327 евро. Ако се запишем до 31 март 2011 година и платим капарото от 137 евро (за регистрация в срещата), ще получим 45 евро отстъпка. Отец Мари-Жерар, който всички познавате и който винаги се опитва да помага на нашата църква и финансово и духовно, ще се опита да намали с около 50 евро общата цена на всеки желаещ в този втори вариант, което означава, че за това второ предложение общата цена ще е 392 евро (или около 800 лева).

Сега всичко зависи от нас доколко ще бъдем изобретателни, за да намерим начин да намалим още тази сума. Във Франция младежите продават сладкиши след литургията и предприемат други инициативи.

Моля ви помислете добре, премислете плюсовете и минусите на двете предложения и ми отговорете възможно най-скоро, защото няма време и трябва да се действа, повечето страни за заявили участие още от миналата година. Дори да не участвате никъде, моля ви пак ми съобщете, за да съм сигурна, че всички знаят.

В очакване на вашия бърз отговор и до нови срещи

Роси 

JMJ Lourdes 2011!! :)

Intervieuw JMJ

ASSUMPTIONISTS ORGANIZE LOURDES/WORLD YOUTH DAY EVENT

Interview with Brother Martin Dulchev, A.A.

Every summer the Assumption Family organizes a series of programs for young people: retreats, pilgrimages, volunteer opportunities, etc. This summer, as in previous years, we are taking advantage of World Youth Day to plan a special program that will not only include WYD but the national pilgrimage to Lourdes as well.

Br. Martin Dulchev, a young Bulgarian Assumptionist who is studying in Lille, France, has been asked to organize international groups who are planning on joining the Assumption Family pilgrimage to Lourdes and participation in World Youth Day in Madrid in August. The following interview will help our readers know more about this program as well as a little about Br. Martin himself.

Webmaster: Martin, you have been asked to be involved in this summer’s Lourdes/WYD program? How did that come about? Have you participated in other World Youth days? Are you alone in bearing this responsibility or are you part of a team?

Martin: Yes, I have been asked to assume responsibility for one small part of the program, i.e. international groups that are interested in joining our group from France. Last September, when a few Assumptionists presented their plans for ths program, I showed an interest in helping out. When I realized that this program would combine two powerful experiences, the national pilgrimage to Lourdes and WYD, I said to myself: “No

w here is a project a young person like me can really get into. So, here I am!”

Of course, for such an ambitious project, you need a team and such a team exists, one that reflects the young face of the Assumption Family: Fr. Nicolas Potteau, A.A.,overall director; Ms. Anne Guibert from Notre Dame de Salut, logistics Sr. Aurélie Karst, R.A., Br. Iiulian Prajescu, A.A., Br. Van Hieu Nguyen, A.A., and Sr. Patricia Sacré, L.S.A., pedagogical team; Mr. Vincent Vaxelaire and Sr. Catherine Lesage, O.A., communications; and me, international groups. As you can already see from the list of names, the team has a diversity of “color” and that holds the project together and gives it its originality. We are trying to provide an experience that is as open as possible to as many groups as possible, to very rhythm and style. We want to be at the heart of the Church , a Church that is open and ready to proclaim the Good News to one and all. Within the team, all of us bring our who we are and the talents we possess as well as our limitations; and all of this makes for what we think will be a rich experience and one that will offer a powerful, common experience

Webmaster: Why is the Assumption family so interested in getting involved in this event?

Martin: World Youth Days have proven to be some of

the most powerful opportunities for young people to meet Jesus. Just look at the number of young people who have attended these gatherings. They recall Jesus’ encounters with the crowds in the Gospel. Often the miracle that took place was that the crowd left “satisfied.” And today, in our time, we who are Christians or not are hungry and thirsty, but paradoxically the abundance. Of the world around us cannot satisfy us...We need the One who is the Bread of Life, the one who not only fills our bellies but our hearts with meaning, direction, a goal for our life on earth. And World Youth days are such encounters with Him and we young people who attend come back our hearts on fire and a stomach filled just like the disciples of Emmaus who return to Jerusalem, i.e. toward the Church. That’s what happens at these gatherings. I’ve seen it first-hand.

In this way back to the Church, the Assumption cannot but be present. That is the charism of our founder, Emmanuel d’Alzon, who calls us to make our own the great causes of God so that we may be a sign of His presence in the midst of the world. The World Youth Day phenomenon has become a part of the experience of the Church and of our own religious life. This deep attachment to Christ drives us to walk toward Jerusalem and that the profound reason for Assumption’s involvement. We are not going to seek out vocations; we are going, rather, to deepen our own vocation as religious. This journey together

, it is the journey of the People of God and not only do we want to be part of it but also to provide ways for others to be part of it. That’s another Assumptionist characteristic —disinterestedness — we dare to take the means, down-to-earth means to bring about already the great causes of God and to hasten the coming of the Kingdom.

We are taking part because it is Christ who is calling us and we are simply answering His call but also inviting our friends and those close to us We can’t simply go by ourselves. We must let others know about it!!

Webmaster: This year’s WYD experience also includes the national pilgrimage to Lourdes. Could you explain to our readers the reasons for this decision? Is there a special link between Lourdes and WYD?

Martin: Yes, the Lourdes pilgrimage is part of our preparation program for WYD. Why? Well, because Lourdes is on the way! That would be a simple geographical reason ---- BUT there is a much more “Assumptionist” answer. The Assumptionists are the ones who initiated modern, large-scale pilgrimages to Lourdes some 135 years ago and this holy site is somehow part of the fabric of our spiritual make-up. We are part of Lourdes’ history and Lourdes is part of ours. Faithful to our tradition, we thought it would be a good idea t

o include this pilgrimage as part of our overall journey of faith this summer — walking with Christ, helped by Mary — to unite our own personal ways to that of the only true Way who is Christ himself. This is the Church’s experience.

In our program, Lourdes is the first step and as such it is meant to be a preparation for WYD. Each WYD proposes two stages: a time of preparation in a Church setting (a parish, a shrine, etc.) and a time together with the Pope who, in turn, refers us back to Christ. And when one goes on such a trip (my first one was to Cologne, Germany), one realizes how important both of these moments are for us Christians and non-Christians.

Brother Martin in Lourdes

Webmaster: Assumption is organizing an international group as part of the program. Was this decision deliberate? Do you have a sense of the diversity of this particular group? Where are they coming from?

Martin: It didn’t take long for us to decide how essential the international dimension would be since such internationality has been a characteristic of our congregation for some time now. Right from the beginning there were international groups saying us: we are one with you and would like to organize something with you7. What are you planning? Just look at the make-up of our planning team: a Vietnamese brother, a Romanian, and me, a Bulgarian..... This very fact demonstrates that the Church and the Assumption today reflect human diversity and the positive dimension of globalization, i.e. openness to the Other. This is what we had in mind when we made this decision.

Group that will join us are coming from: the Philippines, Chile, Argentina, Bulgaria, Vietnam, Africa, and the USA. Besides, other groups are still thinking about coming.

If you bring a group, how much richer we’ll be!!! :)

Webmaster: Are there any aspects of this Assumption program that give it a special character?

Martin: Yes, in Lourdes, every afternoon, there will be a talk and discussion for young people on themes associated with WYD. There will be evening youth get-togethers that will include prayer and special fun presentations that various groups will be asked to make (song, dance, etc.), alone or with other groups.

Yes, a lot will happen in Lourdes but don’t forget that the program continues once we get to Madrid and once we get there, there will be a huge choice of activities — for every taste.

Webmaster: Could you tell us a bit about yourself and your own vocational journey with the Assumptionists?

Martin: It’s a long story, even if I’m only 25 years old.. But I’ll try to be short! My family background is rather complicated such that I lived in an orphanage form ages 7 to 14. I got to know the Assumptionists in Plovdiv (Bulgaria) when I was 13 or 14 because they had just returned to a parish they once had and that had been taken over by the Communists 50 years before. I was a member of that parish. In 1997 a huge economic crisis struck the country and all the children of th orphanage had to leave because there was no more food or no means to pay for electricity in the house that accommodated 200 children.

At this very time the Assumptionists had made a decision to open their community to young people who wanted to live with them and they invited me to spend a little bit of time with them to see what I thought. I went for a week (we were two young people) and I stayed for a year, then for another year, and finally for seven years. It was there that I began to know the Church and grow in my faith. I came to experience the life of the parish but also the fraternal life of the Assumptionists and I was deeply touched. I had a lot of Christian experiences with other young people (Christian theater, pilgrimages, sharing groups, summer camps, etc.) and so I began my journey of faith. I can say that I was really happy with everything that I was experiencing with the Assumptionists and deep in my heart something profound was happening even if I couldn’t put it all into words.

The crucial moment came when Pope John Paul II visited Bulgaria in 2002 and beatified the three Bulgarian Assumptionist martyrs assassinated by the Communists in 1952. I was chosen by my bishop to make give the welcoming address to the Pope on the part of the young people of our diocese. I was totally blown away by the person of John Paul II. A man broken in body but alive in the Spirit. In my presentation I asked the Pope (that’s just the way I’m made — a little strange) why young people today are afraid of reality and try to escape it (at the time in Bulgaria, it was the thing for young people to spend all their in large arcades playing video games).

At the end of his own official talk, the Pope took the microphone and answered my question. He told me not to fear reality which can often by cruel and sad and to have the courage to live with Christ and to see reality with Him so that it might become again the beautiful reality which God wants for all men. In a word, after this powerful moment, I decided to yield to what was already happening my heart, to become one with the One who was alive there, and to conform the reality of my outer life with my inner life by following Christ just like this man of God, the Pope.It’s probably a bit pretentious but I have always said that it took a Pope to convert me and to enter the Church wholeheartedly. And now I say that it is Another who will keep me here. :)

What followed on my journey with Christ has been just as exciting and full of adventure. After I decided to join that group (the Assumptionists) where Christ had first come to life in my heart, I went to France where I did a year as a postulant and a year as a novice in order to become a religious. Then the adventure continued. I was sent to Florence, Italy, for the first three years of my religious and now I am back in France in His footsteps. I have had such powerful experiences that I can say that the words of John Paul II are becoming a reality day by day. I look at reality now with Christ and what I see is beautiful, if not at the same time difficult.

Well, let me stop here. If you’d like to share more, we can do at Lourdes and WYD 2011 !!! :)