Миналата сряда се спряхме на отношението ни с Бога чрез диалога с Него - молитвата. Днес, както бяхме предвидили, ще се съсредоточим върху връзката ни със заобикалящия ни Свят. За тази цел нека пак си припомним картината на изкушението на Исус в пустинята и как Той отговаря на второто изкушение, (Мат. 4: 5-7) когато дяволът го поставя на стрехата на храма в Йерусалим и го приканва да се хвърли, тъй като ангелите не биха го оставили да падне. Тук изкусителят подтиква Исус да се постави над Божията власт символизирана от храма в Светия град. И хвърляйки се, да противоречи на създадения ред и законност в Света - в този случай законът за гравитацията. Изкусителят Го подтиква да използва дадената Му власт и Божествената Му идентичност, за да погледне на реалността с очите на всемогъществото и желанието за надмощие над всичко което съществува. Дяволът иска от Исус да изкриви реалността, гледайки я през призмата на субективността. С две думи, да Го накара да не признае обективния Божи промисъл за доброто в сътворения свят; да го види като недостатъчен и така да се противопостави на положителния поглед над реалността, който Бог има : И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро. (Бит. 1:31).
На този начин на мислене и отношение към заобикалящата го реалност, тоест на надмощие което поражда и негативно отношение към Света, Исус отговаря: писано е също: "няма да изкусиш Господа, Бога твоего" (Мат.4:7); думи които връщат към Божия промисъл за сътворението и припомнят Божията воля и реална власт над създаденото от Него, а щом Бог е сътворил Света, значи е добър. Исус се смирява и приема реалността такава каквато Бог я е пожелал - най-добрата от възможно съществуващите, защото е изпълнена с Божията воля и желание за създаване на подходящо място за човешкото съществуване. Исус се лишава от възможността дадена му от Лукавия, да направи по-добър свят и с това отрича начина на възприемане на реалността като недостатъчна и нуждаеща се от промени. Той й възстановява достойнството, поставяйки ударението върху “доброто” което произтича от Твореца и по този начин припомня истинската й същност - най-доброто средство за живот на човека.
Ще се попитате, може би, какво общо има всичко това с поста и въздържанието към които сме приканени ? Отговорът се намира в Исусовото поведение спрямо това изкушение за неправилен начин на мислене и на възприемане на реалността. Той обръща логиката, давайки ни чрез поведението си на явно въздържание, пример за отговорно отношение към заобикалящата ни реалност, приемайки я като Божие творение. Гледайки на света по този начин, в центъра на всичко се поставя Бог и взаимоотношението Му с човека. Виждаме Бог - Могъщият Създател на всичко съществуващо, а също и венецът на Неговото творение - човекът, създаден по Божи образ и подобие и, упълномощен от Него да управлява Божия свят. Виждаме Божията грижа за благополучието на човека, когато Творецът осигурява всички материални блага. Тази божествена загриженост, изразена в създадената от Него реалност, е всъщност най-големия подарък който Той ни прави. И ако приемем реалността като дар и гледайки я по този начин, всъщност ще осъзнаем, че създаването на човека е кулминацията на цялото творение. Призванието на човека е да стане свидетел на творческото дело на Бог, а не да съществува като странстващ консуматор на нещо непознато. Призванието на човек е той самият да стане знаменателния завършек на творението.
Въздържанието от логиката на консумация, и конкретното въздържание от това, което ни докосва най-директно - храната, е призив да се концентрираме върху правилния начин на общуване със света, тоест да осъзнаем че благата и материалните придобивки, дори изтрудени с пот на челото, са ежедневен дар от Бога. И че всичко което ни заобикаля е повод да се срещнем с Твореца.
Разбира се, злото ще използва всеки повод да ни подтикне към друга логика, в която само Аз ще съм си господар на това което имам и то ще ме определя като човек. Тази логика, обратна на Божия промисъл за Света, ни отдалечава не само от Бога, но и от нас самите, защото ни кара да забравим, че сме синове на Твореца, тоест разполагаме с творението, а не сме слуги или зависими от това творение. За това нека послушаме отново думите на Сина които ще ни окуражат в нашия път: (Лука 12: 22-31)
“ затова ви казвам: не се грижете за душата си, какво да ядете, ни за тялото, какво да облечете: душата струва повече от храната, и тялото - от облеклото.
Погледнете враните, че не сеят, нито жънат; те нямат ни скривалище, ни житница, и Бог ги храни; а колко сте вие по-ценни от птиците!
Па и кой от вас, грижейки се, може да придаде на ръста си един лакът?
И тъй, ако и най-малкото не можете направи, защо се грижите за другото?
Погледнете криновете, как растат: не се трудят, нито предат; но казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякъл тъй, както всеки един от тях.
И ако пък тревата на полето, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, то колко повече вас, маловерци!
Затова и вие не търсете, какво да ядете, или какво да пиете, и не се загрижайте, защото всичко това търсят езичниците на света; а вашият Отец знае, че вие имате нужда от това; но вие търсете царството Божие, и всичко това ще ви се придаде.”

Св. Серафим Саровски (1754-1833)
Постът се състои не само в това да се яде рядко, но в това да се яде малко; и не в това да се яде веднъж, а в това да не се яде много. Неразумен е онзи постник, който дочаква определеното време, а по време на трапезата цял се отдава на ненаситно ядене и с тялото, и с ума си.
При различаването на храната трябва да се внимава и за това да не избираме между вкусни и безвкусни храни. Тази работа, която е присъща на животните, у разумния човек не е достойна за похвала. Нали ние се отказваме от приятната храна, за да усмирим воюващите членове на плътта и да дадем свобода за действие на духа. Истинският пост не се състои само в изнуряването на плътта, но и в това онази част от храната, която ти самият би искал да изядеш, да я дадеш на гладния. Блажени гладните... защото те ще се наситят. (Мат. 5:6)
Основоположникът на подвига, нашият Спасител Господ Иисус Христос, преди да встъпи в подвига на изкуплението на човешкия род, се изпитал с продължителен пост. И всички подвижници, започвайки служението си на Господа, са се въоръжавали с пост и са встъпвали в кръстния път не иначе, а с подвига на поста.
Светите люде са пристъпвали към строгия пост не изведнъж, а постепенно и малко по малко са ставали способни да се задоволяват с най-оскъдната храна. Преподобният Доротей, когато приучавал своя ученик Доситей към поста, постепенно отнемал от неговата маса по малка част, така че от ежедневната му мярка от четири фунта храна(около 1600 грама) накрая го довел до осем лота хляб (около 100 грама).
При всичко това светите постници за почуда на другите не се отпускали, а винаги били бодри, силни и готови за работа. Болестите сред тях били рядкост и доживявали до дълбока старост. И в степента, в която плътта на онзи, който пости, става тънка и лека, духовният живот достига съвършенство и се проявява с чудни явления. Тогава духът извършва действията си като че в безтелесно тяло. Външните сетива все едно се затварят и умът, освободен от земята, се възнася към небето и всецяло се потапя в съзерцание на духовния свят.
Обаче не всеки би могъл да си наложи строго правило на въздържание от всичко, което би могло да послужи за облекчаване на немощите. Който може възприе, нека възприеме. (Мат.19:12)Всеки ден трябва да се употребява толкова храна, че тялото, като се подкрепи, да бъде приятел и помощник на душата при вършенето на добродетели; иначе може да стане и така, че тялото като изнемогне, и душата да отслабне. В сряда и петък, особено пък през четирите поста, по примера на отците употребявай храна веднъж на ден и Ангелът Господен ще се прилепи към тебе.
Няма коментари:
Публикуване на коментар