L'habit clérical

La soutane ‎- Et toujours en soutane... ? - "Toujours ! Il n'y a pas de raison de perdre en cours de route un seul regard humain, qu'il soit bienveillant, acquis à la cause, ou empreint de mépris pour le serviteur de Dieu. Tout homme a le droit de rencontrer un prêtre. Le service que nous rendons est si essentiel pour le salut que notre visibilité devient un moyen tangible et efficace, plus que jamais nécessaire, pour permettre cette rencontre... Et sur ce point d'ailleurs l'Eglise demeure constante dans sa discipline. Le droit de l'Eglise exige du prêtre qu'il soit reconnaissable. Les régimes communistes, eux, ne s'y trompent pas: sachant l'importance pour la communication de la foi de l'habit religieux, ils s'empressent toujours de l'interdire. Quant à ceux qui prétendent que la soutane crée une distance entre les êtres, je puis en tout cas vous assurer que c'est là une vue de l'esprit venue de quelque idéologue, car chaque jours, j'expérimente au contraire, surtout chez les plus pauvres, l'attrait qu'elle exerce sur eux. Sa forme anachronique, en décalage complet avec la manière commune de s'habiller, renvoie immédiatement à un autre monde. Et il est bon qu'au milieu de l'uniformisation que subit la masse humaine en tout domaine, le prêtre, par son seul habillement - et l'impact causé par ce qui se voit est immense -, donne sa note en choisissant le camp du contraste et meme de la discordance, de manière à indiquer un au-delà de la temporalité qui, en ce moment plus qu'en d'autres moments de l'histoire, roule à vide et pour elle-même. Et puis, mettez le pape en civil, vous allez voir la dégringolade ! Alors que les mots ont perdu leur sens, le langage symbolique est aujourd'hui plus que nécessaire pour inscrire et graver dans le tissu social la présence d'hommes et de femmes épris de Dieu, reliés d'ailleurs emblématiquement aux sangs représentés dans les églises. Cela n'est pas sans importance. Cette question de l'habit clérical, et en particulier de la soutane, est à mes yeux loin d'être secondaire et elle mérite vraiment que l'Eglise qui est en France y prête attention. Son témoignage en dépend !" Père Michel-Marie Zanotti-Sorkin

6 beseda : Възкресението Христово - отворена врата към невъзможното.

Ето стигаме до заключителния етап на нашето размишление за Великите Пости тази година. Минавайки през трите взаимоотношения - с Бог, със Света и с Другите, ние успяхме да хвърлим бегъл поглед над основни понятия за християнската вяра: молитвата, правилният поглед над реалността и истинското общение с другите - любовта. Днес след почти четеридесетдневния преход, ще се спрем на целта на това наше поклонничество - Възкресението Христово. Този е върховният християнски празник, на който е базиран целия живот на Църквата защото “ако пък Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра...” ще ни напомни апостолът (1Кор.15,14). Но ние днес, както и апостолите по време на събитията, ще изразим спонтанно трудността от разбирането на какво всъщност представлява Възкресението. Тази трудност произхожда от самото естество на Възкресението - събитие което надминава всеки досега познат човешки опит. С Пасхата на Христос, се отваря врата към живот, който не е повече подчинен на закона на смъртта и на промяната, но който ги надвишава - живот който установява ново измерение на човешкото съществуване. Чрез Възкресението ще се отвори една нова възможност за бъдеще на човешкия род, бъдеще в което времето и пространството не ще са повече ограничения. Христос не се е върнал отново към живота, този който е подвластен на смъртта, както Лазар например, или не се е природил под друга форма и с друго тяло. Той е преминал към един друг, различен живот, този на Необятността на Бога. (ср. разказите за явленията на Исус след възкресението Му: гл. 20 и 21 от Иоан) Парадокса ( от гръцки « παράδοξος » : «противоположно на общоприетото мнение, разбиране», от παρά : « противоположен », и δοξа : « мнение, разбиране ») та този парадокс за нас, както и за учениците Му някога, е неописуем: факта че Той, възкръснал, е напълно различен, и че чрез Божие дело съществува по нов начин във вечността; и че в същото време, не бидейки от този свят, той е присъстващ реално, самият той, в пълнотата на личността му, този факт е необясним. Става въпрос за уникално ново преживяване, което надминава хоризонтите на обикновеното, и граничи с невъзможното. И точно в това се крие и оригиналността на Христовото Възкресение - едно ново измерение на реалността което ни се открива. Това ново измерение няма за цел да отмени съществуващата реалност, а ни напомня, че в лицето на Сина Човечески, едно ново допълнение, един оригинален завършек, едно ново бъдеще за човека е отворено. (Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня. Мт. 5,17) Та не е ли в очакване и самото Творение на тази последна и най-висока степен на “мутация”, важен скок относно не само количеството, но и качеството на съществуване? Не чака ли света сливането на ограниченото с Неограниченото, на обединение на човешкото с Божественото, не се ли стремим всички към прескачане границите на края, към победата над смъртта? Ето Христос, чрез Възкресението си, ни отваря вратата към Пълнотата. Това, което нашето незадоволено сърце търси тъй далече, е пред нас. Възкресението, тъй необятно, и в същото време тъй миниатюрно спрямо големите събития на историята. Там, някъде си, в далечна, непозната държавица нещо странно се случва и само шепа хора са очевидци. И чрез това, незначително за времето си събитие, Бог отваря вратите на Небесното си Царство, приличащо на: “ синапово зърно, което човек взе, та посея на нивата си, което е най-малко от всички семена, но, кога израсте, бива по-голямо от всички злакове и става дърво, тъй че птиците небесни прилитат и се подсланят под клоните му.” (Мт. 13,31-32) И ние днес сме призвани да се подслоним под клоните на това дърво и да се доверим, тоест да повярваме, че тази отворена врата е също и за нас. Ние също сме призвани да възкръснем. “И ако само през този живот се надяваме на Христа, ние сме най-окаяни от всички човеци. Но ето, Христос възкръсна от мъртви и за умрелите стана начатък. Понеже, както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека. Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят; но всеки по своя ред: начатък е възкръсналият Христос; после, при Неговото идване, ще възкръснат ония, които са Христови; (1Кор. 15,19-23)”. Възкресението на Исус е тогава предизвикателство за вярата ни. Днес ние, както и учениците Му преди две хиляди години, седим пред празния гроб с почуда и сме раздвоени. Сиентифичния разум ни казва, че нищо не виждаме, значи научно нищо не съществува ! И логично. Този, Възкръсналия с нищо не може да докосне ежедневието ми и с нищо не променя съществуването ми! Разбираме, че събитието на Възкресението в сутринта на Пасхата е напълно невидимо, нищо не сме видели, тогава защо да вярваме? А от друга страна, както го и потвърждават големите свидетели на Божието присъствие в историята - Мойсей и Илия, Бог не се оставя да бъде видян. Необятното се разкрива самò, а не сме ние с нашите възможности, които Го достигаме. Така и с двамата ученици след Възкресението, отиващи към селото Емаус (Лк. 24,13-35). Цял ден прекарват с Христос и не Го разпознават. И когато това се случва, при преломяването на хляба (Евхаристията), тъкмо “им се отвориха очите, и те Го познаха; ала Той стана невидим за тях.” ! (Лк.24,31). Тогава как бихме могли се изправим пред предизвикателството и да повярваме, да разберем Възкресението? С единствения валиден критерий на вярата - любовта: “не гореше ли в нас сърцето ни, когато Той ни говореше по пътя и когато ни обясняваше Писанието?” (Лк. 24,32). Единствено с тази страст, учениците могат да се изправят и да се върнат в Йерусалим, тоест символично да продължат напред като християни в Църквата. Възкресение Христово, което ще празнуваме, в този смисъл не е само победата на Исус над смъртта, но е и празник на победата на нашата вяра над съмнението, над безверието и над объркаността ! В Светото Писание, глаголите които са използвани за Възкресението на гръцки са два : “ἐγείρω” - събуждам се, изправям се; и другия “ἀνίστημι” - издигам се, ставам, тоест да се премине от тежка неподвижност към лекотата на благодатта, от тъмнината на нощта към светлината на утринното слънце ! Това е предизвикателството, към което ни подтиква Възкръсналия Христос, да се събудим и да повярваме, че бъдещето е възможно, както за нас самите, така и за всички онези на които го засвидетелстваме! “Да въздадем благодарение Богу, Който ни дарява победата чрез Господа нашего Иисуса Христа. И тъй, братя мои възлюбени, бъдете твърди, непоколебими и напредвайте винаги в делото Господне, като знаете, че трудът ви не е напразен пред Господа.” (1Кор.15,57-58)

Post 5 beseda - „И нека бъдем внимателни един към други, за да се насърчаваме към любов и добри дела” (Евр. 10:24).

Времето на Великия пост за пореден път ни предоставя благоприятен повод за размисъл върху сърцевината на християнския живот: любовта. Всъщност това време е удобен случай с помощта на Словото Божие и на Св. Тайнства да обновим нашия път към вярата – личен и общностен. То е път, наситен с молитва и съпричастност, с мълчание и пост, в очакване да изживеем пасхалната радост. Тази година бих искал да споделя някои мисли в светлината на един кратък библейски текст, взет от Посланието до Евреите: „и нека бъдем внимателни един към други, за да се насърчаваме към любов и добри дела” (10:24). Фразата е вмъкната в една перикопа, където светият апостол ни подканва да се поверим на Исуса Христа като велик Свещеник, който за нас е постигнал прошката и дòсега с Бога. Плод на приемането на Христа е живот, съответен на трите теологически добродетели: нека пристъпим към Господа „с искрено сърце, при пълна вяра” (10:22), да „държим неотклонно изповеданието на надеждата” (10:23) с постоянното внимание да го упражняваме съвместно с нашите братя с „любов и добри дела” (10:24). Става ясно, че за изпълнението на това евангелско предписание е важно участието в литургичните събрания и в молитвата на общността, съхраняването на есхатологичната цел: пълно общение в Бога (10:25). Но искам да се спра на стих 24, който с малко слова предлага ясно и винаги актуално учение върху три аспекта на християнския живот: вниманието към другия, взаимността и личната святост. 1.„Нека бъдем внимателни”: отговорността към брата Първият елемент е подканването „да внимаваме”: използваният гръцки глагол е katanoein, което означава да наблюдаваме добре, да бъдем внимателни, да се вгледаме съзнателно, да осъзнаем една реалност. Откриваме го в Евангелието, когато Исус подканва учениците си „да погледнат” птиците в небето, които не се грижат за нищо, защото са обект на внимание и грижа от страна на божественото Провидение (срв. Лук. 12:24), както и „да си дадат сметка” за гредата в собственото си око преди да гледат сламката в окото на брата си (срв. Лук. 6:41). Откриваме го също и в друг пасаж от същото Послание до Евреите, като подканване „да бъдем внимателни към Исус” (Евр. 3:1), апостол и велик Свещеник на нашата вяра. Всъщност глаголът ни подканва, зове ни да обърнем поглед към другия и преди всичко към Исус, да бъдем внимателни едни към други, а не да се показваме чужди и безразлични към участта на братята си. Често обаче надделява обратното поведение: безразличие и незаинтересованост, рожби на егоизма, прикрит под маската на привидна загриженост за „личната сфера”. Ала и днес отеква със сила гласът Господен, който призовава всеки от нас да има грижа за другия. И днес Бог ни призовава да бъдем „пазачи” на нашите братя (срв. Бит. 4:9), да изградим отношения, отличаващи се с взаимна загриженост, с внимание към доброто на другия и цялостното му добруване. Голямата заповед за любовта към ближния изисква и подтиква към една осъзната отговорност за другия, който, подобно на мен, е твар и син Божий: братската съобщност, в много от случаите, но също и във вярата, предполага да видим в другия нашия истински втори аз, възлюбен по безкраен начин от Господа. Нека култивираме този поглед на братство, солидарност, справедливост, а също и на милосърдие и съчувствие, които естествено бликат от нашето сърце. Божият слуга папа Павел VI твърдеше, че днешният свят страда преди всичко от липсата на братство: „Светът е болен. И неговото заболяване е не толкова в прахосването на ресурсите или в присвояването им от страна на някои личности, колкото в липсата на братство между хората и между народите” (Апостолическа енциклика, За напредъка на народите /Populorum progressio/, 26 март 1967, n. 66). Вниманието към другия се състои в това да желаеш доброто на другия, на него или на нея, във всичките му аспекти: физически, морален и духовен. Съвременната култура изглежда е изгубила усета си за добро и зло, но ще се окаже принудена да проумее, че доброто съществува и побеждава, защото Бог е „благ и благодетелен” (Пс. 118:68). Доброто е онова, което дава подтик, което закриля и насърчава живота, братството и общението. Отговорността към ближния означава да желаем и да правим добро на другия, желаейки също така и той да се отвори към логиката на доброто; да се интересуваш от брата си означава да отвориш очи за неговите потребности. Светото Писание ни предупреждава колко опасно е да имаме закоравяло сърце, да сме в един вид „духовна анестезия”, която ни прави слепи за страданията на другия. Евангелист Лука привежда две притчи на Исус, в които се дават примери за такава ситуация, която може да възникне в човешкото сърце. В тази за добрия Самарянин свещеникът и левитът отминават с безразличие човека, ограбен и пребит от разбойниците (срв. Лук. 10:30-32), а в другата става дума за богатия чревоугодник, за човек, преситен от блага, който не го е грижа за положението на сиромаха Лазар, издъхнал от глад пред вратата му (срв. Лук. 16:19). И в двата случая се сблъскваме с пълната противоположност на това „да бъдем внимателни”, да гледаме с любов и състрадание. Какво възпрепятства този човешки и обичен поглед към нашия брат? Най-често материалното богатство и пресита, а също и изнасянето на преден план на собствените ни интереси и собствените ни предпочитания. Никога не би трябвало да не можем „да проявим милосърдие” към страдащия; никога сърцето ни не би трябвало да е дотолкова обсебено от нашите неща и проблеми, че да остава глухо към вопъла на бедняка. И обратното, тъкмо присъщото смирение на сърцето и личният опит за страданието могат да пробудят вътрешния източник на състрадание и съчувствие: „Праведникът грижливо вниква в тъжбата на бедните, а нечестивецът не разследва делото”. (Притч. 29:7). Така разбираме блаженството на тези, които „ще се утешат” (Мат. 5:4), сиреч на тези, които са на път да напуснат самите себе си, трогнати от болката на другия. Срещата с другия и отварянето на сърцето ни за неговите нужди са поводи за спасение и блаженство. „Да бъдем внимателни” към брата ни, предполага на първо място грижата за неговото духовно благо. И тук ми се иска да се спра на един аспект от християнския живот, който ми се струва, че изпада в забвение: братското изправление с оглед на вечния живот. Днес, като цяло, сме особено чувствителни към речите за грижа и любов спрямо физическото благосъстояние на другите, но се премълчава почти изцяло духовната ни отговорност към нашите братя. Не е било така в ранната Църква и в достатъчно зрелите общности на вярата, където се е взимало присърце не само телесното спасение на брата, но и на душата му с оглед на неговата крайна участ. В Светото Писание четем: „Дай съвет на мъдрия, и той ще бъде още по-мъдър; научи праведния, и той повече ще напредне в знание” (Притч. 9:8). Сам Христос предписва да изобличиш брата си, ако съгреши против тебе (срв. Мат. 18:15). Използваният глагол, за да обозначи братското изправление – elenchein – е същият, който указва пророческата мисия по изобличаване, присъща на християните спрямо поколението, снизходително към злото (срв. Еф. 5:11). Традицията на Църквата причислява към духовните милосърдни дела и това „да се укоряват грешниците”. Важно е да се възстанови това измерение на християнската любов. Не е нужно да се мълчи пред лицето на злото. Имам предвид поведението на някои християни, които от респект към човешката личност или просто за удобство следват общоприети нагласи, вместо да предпазят собствените си братя от начини на мислене и действие, които противоречат на истината и не водят към доброто. Християнският укор обаче никога не е вдъхновен от духа на осъждането и инкриминирането; а най-вече от духа на любовта, милосърдието и истинската загриженост за доброто на ближния. Апостол Павел заявява: „И да падне човек в някое прегрешение, вие духовните поправяйте такъв с дух на кротост, като се пазите да не би и вие да бъдете изкушени” (Гал. 6:1). В нашия свят, просмукан от индивидуализъм, е необходимо да се преоткрие значението на братското изправление, за да вървим заедно към святост. Защото „седем пъти ще падне праведник” (Притч. 24:16), казва Писанието, а ако ние всички кажем, че нямаме грях, себе си мамим (срв. 1 Йоан. 1:8). И все пак е голяма услуга да помагаме и да оставим да ни помогнат в прочита на истината, за да подобрим собствения си живот и да поемем по-правилно по пътя на Господа. Винаги има нужда от поглед, който обича и изправя, който знае и разпознава, който различава и прощава (срв. Лук. 22:61), както е направил и прави Бог с всеки от нас. 2. „Един към други”: дарът на взаимността Такова „пазене” на другите контрастира с една мисловна нагласа, която, свеждайки живота само до земното му измерение, не го разглежда в есхатологична перспектива и приема морален избор само в името на индивидуалната свобода. Общество като днешното може да остане глухо - било за физическите страдания, било за духовните и морални изисквания на живота. Не би трябвало да бъде така в християнската общност! Апостол Павел ни подканва да търсим онова, що служи за „мир и взаимно назидание” (Рим. 14:19), защото сме длъжни да служим на „ближния в доброто, за назидание” (Рим. 15:2), без да търсим собствено полезното, а „ползата на многото, за да се спасят.” (1 Кор. 10:33). Това взаимно изправяне и насърчение, в дух на смирение и любов, би трябвало да бъде част от живота в християнската общност. Учениците на Господа, единени с Христа посредством Евхаристията, заживяват в общение, което ги свързва едни с други като членове на едно тяло. Което означава, че другият ми е съпричастен, че неговият живот и неговото спасение засягат моя живот и моето спасение. Тук стигаме до един много дълбок елемент на общението: нашето съществуване е обвързано с това на другите, както в доброто, така и в злото; затова както грехът, така и делата на любовта имат също така и социално измерение. В Църквата, мистично Тяло Христово, се проявява истината на тази взаимност: общността не само се покайва и иска прошка за греховете на своите чеда, но и с ликуване продължава да засвидетелства добродетелите и любовта, които набират сила в нея. „А членовете еднакво да се грижат един за други” (1 Кор. 12:25), настоява свети Павел, защото сме едно тяло. Любовта към братята, чийто израз е милостинята – типична великопостна практика, заедно с молитвата и постенето – се корени тъкмо в тази обща съпричастност. С конкретната си загриженост към най-бедните всеки християнин може да изрази своята причастност към единното Тяло, каквото е Църквата. Вниманието към другите във взаимността е също признаване на доброто, което Господ извършва за тях и начин да се благодари заедно с тях за щедростите на благодатта, които добрият и всемогъщ Бог продължава да извършва за своите чеда. Щом един християнин съзре в другия добрите дела на Светия Дух, той не би могъл да не прослави Небесния наш Отец (срв. Мат. 5:16). 3. „За да се насърчаваме към любов и добри дела”: да напредваме заедно в светостта Този израз от Послание до Евреите (10:24) ни подтиква да разгледаме всеобщия призив за святост, за постоянен път към духовния живот, показвайки ревност за по-добри дарби, и една все по-възвишена и плодотворна любов (срв. 1 Кор. 12:31; 13:13). Взаимното внимание има за цел взаимопроникването от една действена и всевелика любов „като лъчезарно светило, което свети все повече и повече досред пладне” (Притч. 4:18), в очакване да преживее деня без затъмнението на Бога. Така и самата Църква възниква и се развива до пълно съзряване в Христа (срв. Еф.4:13). В такава динамична перспектива на развитие се разполага нашето поощрение за взаимно насърчение чрез присъединяване към пълнотата на любовта и добрите дела. И все пак винаги присъства изкушението на хладината, на сподавянето на Духа, на страха да скрием в земята талантите си, дадени ни за наше и на другия добро (срв. Мат. 25:25). Всички сме получили духовни или материални богатства, полезни за осъществяването на божествения план, за доброто на Църквата и за лично спасение (срв. Лук. 12:21; 1 Тим. 6:18). Духовните наставници ни напомнят, че в живота на вярата не се напредва заднешком. Послание на Светия Отец папа Бенедикт XVI по повод на Великия пост

Постът и въздържанието - правилното отношение към реалноста (Света).

Миналата сряда се спряхме на отношението ни с Бога чрез диалога с Него - молитвата. Днес, както бяхме предвидили, ще се съсредоточим върху връзката ни със заобикалящия ни Свят. За тази цел нека пак си припомним картината на изкушението на Исус в пустинята и как Той отговаря на второто изкушение, (Мат. 4: 5-7) когато дяволът го поставя на стрехата на храма в Йерусалим и го приканва да се хвърли, тъй като ангелите не биха го оставили да падне. Тук изкусителят подтиква Исус да се постави над Божията власт символизирана от храма в Светия град. И хвърляйки се, да противоречи на създадения ред и законност в Света - в този случай законът за гравитацията. Изкусителят Го подтиква да използва дадената Му власт и Божествената Му идентичност, за да погледне на реалността с очите на всемогъществото и желанието за надмощие над всичко което съществува. Дяволът иска от Исус да изкриви реалността, гледайки я през призмата на субективността. С две думи, да Го накара да не признае обективния Божи промисъл за доброто в сътворения свят; да го види като недостатъчен и така да се противопостави на положителния поглед над реалността, който Бог има : И видя Бог всичко, що създаде, и ето, беше твърде добро. (Бит. 1:31). На този начин на мислене и отношение към заобикалящата го реалност, тоест на надмощие което поражда и негативно отношение към Света, Исус отговаря: писано е също: "няма да изкусиш Господа, Бога твоего" (Мат.4:7); думи които връщат към Божия промисъл за сътворението и припомнят Божията воля и реална власт над създаденото от Него, а щом Бог е сътворил Света, значи е добър. Исус се смирява и приема реалността такава каквато Бог я е пожелал - най-добрата от възможно съществуващите, защото е изпълнена с Божията воля и желание за създаване на подходящо място за човешкото съществуване. Исус се лишава от възможността дадена му от Лукавия, да направи по-добър свят и с това отрича начина на възприемане на реалността като недостатъчна и нуждаеща се от промени. Той й възстановява достойнството, поставяйки ударението върху “доброто” което произтича от Твореца и по този начин припомня истинската й същност - най-доброто средство за живот на човека. Ще се попитате, може би, какво общо има всичко това с поста и въздържанието към които сме приканени ? Отговорът се намира в Исусовото поведение спрямо това изкушение за неправилен начин на мислене и на възприемане на реалността. Той обръща логиката, давайки ни чрез поведението си на явно въздържание, пример за отговорно отношение към заобикалящата ни реалност, приемайки я като Божие творение. Гледайки на света по този начин, в центъра на всичко се поставя Бог и взаимоотношението Му с човека. Виждаме Бог - Могъщият Създател на всичко съществуващо, а също и венецът на Неговото творение - човекът, създаден по Божи образ и подобие и, упълномощен от Него да управлява Божия свят. Виждаме Божията грижа за благополучието на човека, когато Творецът осигурява всички материални блага. Тази божествена загриженост, изразена в създадената от Него реалност, е всъщност най-големия подарък който Той ни прави. И ако приемем реалността като дар и гледайки я по този начин, всъщност ще осъзнаем, че създаването на човека е кулминацията на цялото творение. Призванието на човека е да стане свидетел на творческото дело на Бог, а не да съществува като странстващ консуматор на нещо непознато. Призванието на човек е той самият да стане знаменателния завършек на творението. Въздържанието от логиката на консумация, и конкретното въздържание от това, което ни докосва най-директно - храната, е призив да се концентрираме върху правилния начин на общуване със света, тоест да осъзнаем че благата и материалните придобивки, дори изтрудени с пот на челото, са ежедневен дар от Бога. И че всичко което ни заобикаля е повод да се срещнем с Твореца. Разбира се, злото ще използва всеки повод да ни подтикне към друга логика, в която само Аз ще съм си господар на това което имам и то ще ме определя като човек. Тази логика, обратна на Божия промисъл за Света, ни отдалечава не само от Бога, но и от нас самите, защото ни кара да забравим, че сме синове на Твореца, тоест разполагаме с творението, а не сме слуги или зависими от това творение. За това нека послушаме отново думите на Сина които ще ни окуражат в нашия път: (Лука 12: 22-31) “ затова ви казвам: не се грижете за душата си, какво да ядете, ни за тялото, какво да облечете: душата струва повече от храната, и тялото - от облеклото. Погледнете враните, че не сеят, нито жънат; те нямат ни скривалище, ни житница, и Бог ги храни; а колко сте вие по-ценни от птиците! Па и кой от вас, грижейки се, може да придаде на ръста си един лакът? И тъй, ако и най-малкото не можете направи, защо се грижите за другото? Погледнете криновете, как растат: не се трудят, нито предат; но казвам ви, че нито Соломон във всичката си слава не се е облякъл тъй, както всеки един от тях. И ако пък тревата на полето, която днес я има, а утре се хвърля в пещ, Бог тъй облича, то колко повече вас, маловерци! Затова и вие не търсете, какво да ядете, или какво да пиете, и не се загрижайте, защото всичко това търсят езичниците на света; а вашият Отец знае, че вие имате нужда от това; но вие търсете царството Божие, и всичко това ще ви се придаде.”  Св. Серафим Саровски (1754-1833) Постът се състои не само в това да се яде рядко, но в това да се яде малко; и не в това да се яде веднъж, а в това да не се яде много. Неразумен е онзи постник, който дочаква определеното време, а по време на трапезата цял се отдава на ненаситно ядене и с тялото, и с ума си. При различаването на храната трябва да се внимава и за това да не избираме между вкусни и безвкусни храни. Тази работа, която е присъща на животните, у разумния човек не е достойна за похвала. Нали ние се отказваме от приятната храна, за да усмирим воюващите членове на плътта и да дадем свобода за действие на духа. Истинският пост не се състои само в изнуряването на плътта, но и в това ­ онази част от храната, която ти самият би искал да изядеш, да я дадеш на гладния. Блажени гладните... защото те ще се наситят. (Мат. 5:6) Основоположникът на подвига, нашият Спасител Господ Иисус Христос, преди да встъпи в подвига на изкуплението на човешкия род, се изпитал с продължителен пост. И всички подвижници, започвайки служението си на Господа, са се въоръжавали с пост и са встъпвали в кръстния път не иначе, а с подвига на поста. Светите люде са пристъпвали към строгия пост не изведнъж, а постепенно и малко по малко са ставали способни да се задоволяват с най-оскъдната храна. Преподобният Доротей, когато приучавал своя ученик Доситей към поста, постепенно отнемал от неговата маса по малка част, така че от ежедневната му мярка от четири фунта храна(около 1600 грама) накрая го довел до осем лота хляб (около 100 грама). При всичко това светите постници за почуда на другите не се отпускали, а винаги били бодри, силни и готови за работа. Болестите сред тях били рядкост и доживявали до дълбока старост. И в степента, в която плътта на онзи, който пости, става тънка и лека, духовният живот достига съвършенство и се проявява с чудни явления. Тогава духът извършва действията си като че в безтелесно тяло. Външните сетива все едно се затварят и умът, освободен от земята, се възнася към небето и всецяло се потапя в съзерцание на духовния свят. Обаче не всеки би могъл да си наложи строго правило на въздържание от всичко, което би могло да послужи за облекчаване на немощите. Който може възприе, нека възприеме. (Мат.19:12)Всеки ден трябва да се употребява толкова храна, че тялото, като се подкрепи, да бъде приятел и помощник на душата при вършенето на добродетели; иначе може да стане и така, че тялото като изнемогне, и душата да отслабне. В сряда и петък, особено пък през четирите поста, по примера на отците употребявай храна веднъж на ден ­ и Ангелът Господен ще се прилепи към тебе.

Молитвата, диалог с Живота. 3 беседа

След като предишния път разгледахме тройния отговор на основните човешки изкушения, днес ще се съсредоточим върху най важния от тях: молитвата. Важна е не само от гледна точка на християнската ни принадлежност, но и заради това, защото е спонтанна човешка необходимост, тоест вътрешна основна потребност да се обърнем към Необятното и Безкрайното с желание да запълним празнотата или да прескочим условната ни ограниченост и да изпълним първичния порив на сърцето си, да бъде напълно задоволено ! “И неспокойно е сърцето ни, докато не намери в Теб покой!” ще обобщи св. Августин.
В Библията молитвата е поклонение, което обхваща цялостно отношението и преживяното от човешкия дух, когато се обръщаме към Необятното, тоест Бог. Християнинът се покланя на Бога, когато в молитва благоговее пред Него, прославя Го и Го умолява. Тази най висша проява, на която е способен човешкият дух, може да се разглежда и като общение с Божията пълнота. Но в този смисъл човек се моли и защото липсата на тази пълнота е постоянен негов спътник, тоест, по един или друг начин, Бог е заложил в човешкото сърце тази необходимост и така още веднъж ни е предварил и пръв е подбудил духа ни да Го търсим и откривайки Го, така да прескочим лимитите си и наистина да се наречем Божи чеда. Но молитвата в Библията не е “естествен отклик” (виж Йоан 4:24). “Роденото от плътта е плът.” Ето защо Господ не “слуша” всяка молитва (Ис. 1:15; 29:13). Библейското учение за молитвата подчертава същността й като ни разкрива, че тя е необходимост на човека да бъде в спасителни или заветни отношения с Необятното-Бога и да получи напълно всички привилегии и задължения от тези взаимоотношения, но както знаем не винаги човек признава тази си зависимост и пристъпва към осъществяването й!
Ето защо Стария Завет ще ни говори за застъпници (пророци, свещеници, царе...) или личности които имат специална дълбока връзка с Бога, с Необятното и които ни призовават, заместват, и придружават в това поклонничество към задоволяване на най-съкровените желания за пълнота на сърцето ни. Тук можем да споменем Лот (Бит. 19:17-23), Авраам (Бит. 20:17), Мойсей (Изх. 9:27-33), Йов (Йов 42:8, 10) както и много други. Те всички са хора избрани от Бога, за да ни помогнат да влезем в молитвеното общение, тоест да се доближим до Необятното. Но както четем в техните лични истории, те също са подвластни на условната недостатъчност, тоест неспособността да достигнат до това пълно единение с Необятното- Бога. И за това Необятно решава да поеме инициатива и Само да се доближи до нас и да ни се разкрие. Това става чрез влизането в историята и времето на Самата Пълнота, Бог се въплъщава, ражда се Пълночовека и Пълнобога - Исус Христос. Така тази непристъпна бариера между ограничеността на човека и необятността на Всевишния се отваря и за човека става възможно да се докосне до пълнотата и да запълни жадното си сърце. Така Бог в лицето на Сина си Христос ще ни научи как да общуваме правилно с Него, тоест как правилно да се насочим до задоволяване на съкровеното желание на човечеството за Необятност, ще ни научи как да се молим.
Това разяснение относно как да влезем във връзка с Бога, Христос ще ни го предостави чрез конкретни човешки примери и по-точно с някои така наречени притчи от Новия Завет. В притчата за приятеля, който взема назаем три хляба през нощта (Лука 11:5-8), Господ утвърждава принципа за настойчивост в молитвата, а основата, върху която се гради увереността в настойчивата молитва е щедростта на Бог Отец (Мат 7:7-11). Притчата за несправедливия съдия (Лука 18:1-8) призовава към настоятелност в молитвата, а това включва и постоянство, и посвещение. Бог се бави с отговорите на молитвите не защото е безразличен, а защото обича Своите чеда и желае да развие и задълбочи вярата, която накрая ще бъде възнаградена. В притчата за бирника и фарисея (Лука 18:10-14) Христос подчертава нуждата от смирение и покаяние в молитвата и предупреждава да не се водим от чувство за собствено превъзходство. Съкрушено сърце и собственото принизяване в молитва означава приемане от Бога неговата необятност, а самопревъзнасянето ни концентрира върху нас самите тоест върху нашите недостатъци и ограничености. В притчата за несправедливия слуга Христос призовава към милост в молитвата (Мат. 18:21-35). Бог отговаря на молитва, която е отправена от прощаващ дух. На простота в молитвата ни учат пасажи от Мат. 6:5-6; 23:14; Марк 12:38-40; Лука 20:47. Молитвата трябва да е очистена от всякаква нескверност. Тя трябва да е откровена и чистосърдечна, което да намира израз в простота на езика и отправените молби. Господ също подтиква към усърдие в молитвата (ср. Марк 13:33; 14:38; Мат. 26:41). В Мат. 18:19-20 е подчертано единството в молитвата. Ако група християни, които имат Христовия дух, се молят заедно, техните молитви ще постигнат целта. Но молитвата трябва да бъде също изпълнена с очакване (Марк 11:24). Молитвата отправена със съмнение и колебание е безполезна. Молитвата, при която вярата действа в покорство на Божията воля, постига много (Марк 9:23).
Колкото до начина, по който трябва да се молим, Господ учи на две важни неща. Първо, и днес трябва да отправяме молитва към Него, както са отправяли хората по време на земния му живот (напр. Мат. 8:2; 9:18). Както е държал на вярата тогава (Марк 9:23), изпитвал е искреността (Мат. 9:27-31) и е разкривал невежеството (Мат. 20:20-22) и греховната самонадеяност (Мат. 14:27-31) на тези, които Го призовават в нуждите си, така Той прави и в наши дни в живота на, нас които се обръщаме към Него в молитва. Второ, сега молитвата трябва да са отправя и в Името на Исус Христос (Йоан 14:13; 15:16; 16:23-24), чрез Когото имаме достъп до Необятната Безкрайност на Бога. Да се молим в името на Исус Христос, означава да се молим, както се е молил самият Той, да се молим на Отца, според както Синът ни Го е разкрил - а за Исус истинския фокус на молитвата е волята на Бог Отец. Това е основната характеристика на християнската молитва: нов достъп към Необятността на Отец, който е осигурен от Христос и достъп който е в съгласие с волята на Бог.
Можем така да заключим, обобщавайки, че истинската молитва - молитвата, която трябва да получи отговор - представлява лично разпознаване и приемане на Божията воля (Йоан 14:7; ср. Марк 11:24) или ако желаете отваряне на човека към Необятното и съзнаване на собствената непълнота и жажда на сърцето. От това следва, че чуването на молитвата е не толкова удовлетворение на конкретна молба, възприемана от молителя като път към желаната цел, колкото уверение, че това, което получаваме, наистина успешно води към целта защото е Божията Воля или самата Цел.


Св. Василий Велики (330 - 379)
Истинският пост е отчуждаване от злото.
Колкото отнемеш от тялото, толкова сили ще дадеш на душата.
Заповедта за поста е тъй древна, както и самият свят. Първата заповед, дадена на човека от Бога, била заповедта за поста (Бит. 2:17). Тъй като не постихме, бяхме изгонени от рая! Затова да постим, за да влезем пак в рая.
"Разкъсай оковите на неправдата". Опрости на ближния оскърбленията. Прости му дълговете... Ти не ядеш месо, но изяждаш брата си. Ти се въздържаш от вино, но не можеш да се въздържиш да не обиждаш. Очакваш да настъпи вечерно време, за да се нараниш, като изгубиш целия ден по съдилищата.
Горко на вас, които сте пияни, ала не от виното. (Ис. 51:21) Раздразнителността е опиване на душата. Тя също така лишава човека от здраво мислене, както виното. И скръбта също е опиване. Тя потиска разума. Страхът – и той е опиване, когато се предизвиква от такива причини.
Когато се изгуби надеждата за съвършенството, тогава е позволено наслаждението.

Практики на Поста: въздържание, милостиня и молитва - троен отговор на изкушенията

Евангелието на Матей (6,1:6 16:18) ще ни припомни проповедта на Исус на планината и как той вижда и интерпретира вече съществуващите Израилски практики на пост, молитва и милостиня. Старата традиция на Църквата също взема тези Юдейски практики и ни ги поднася като своеобразен отговор на трите изкушения на Исус в пустинята, които са и главните наши изкушения и падения. Като първо е отдалечаването от Бога, тоест от живота, второто е грешен поглед над заобикалящия ни свят и приемането му за лош и негативен и накрая като трето изкушение е погрешното взаимоотношение с другите хора и неразбирателството с тях.
1. Относно връзката ни с Бога – молитвата, като първи отговор може да бъде важен фактор. Какво всъщност очакваме от това взаимоотношение с Живота, тоест как живеем зависимостта си от Бог? Как се молим? Дали го правим изобщо? Трудно ли ни е? Как се чувстваме? Всички тези въпроси могат да дадат отговор за това, как всъщност общуваме с Бога, но и как общуваме със самия живот и как го приемаме или го отхвърляме!
2. Относно връзката ни със Света: реалността и ежедневието, постът или лишението могат да ни покажат как живеем конкретно живота ни. Постът не ни призовава към лишение заради самото лишение, но ни приканва да използваме друг начин на мислене относно консумацията и материалните блага които често заемат голямата част от вниманието ни. Постът ни подтиква да се осъзнаем и да си припомним че всички материални придобивки са само средство за живот, а не са цел в живота, тоест избирайки доброволно лишения, християнинът показва че за него живота е важен заради самата му същност на дар, а не като средство което може да се консумира и употребява та дори и захвърли. Християнинът лишавайки се от материалната зависимост показва днес на света, че истинската свобода не е в притежанието на блага, а в имането на истински критерии за използването на благата!
(Ако трябваше да постим например според най старата християнска практика, то тогава би трябвало да не ядем от времето след вечерята чак до 15 часа на другия ден. Тоест да изпуснем закуската и обяда... та нали днес така постят и мюсюлманите!? С какво ние християните бихме били по различни???...)
3. Относно връзката ни с другите, начина по който практикуваме милостинята или споделянето на благата, може да ни бъде огледало за това какви сме и как всъщност живеем Христовата заповед “обичай ближния като самия себе си” ! Милостинята е конкретния жест с който доказваме че сме братя помежду си.
По време на изкушението в пустинята, Исус, чрез въздържание, се отдалечава от начина на мислене на света тоест задоволяване на липсата чрез консумация . Всъщност, това което е под въпрос е глада, а освен това и начина по който отговаряме на липсата, на недостига който характеризира човешката същност. Тази радикална липса, недостиг, не е от рода на имането, а по скоро от рода на самото ни съществуване - начинът ни да бъдем, да сме (винаги ни липсва нещо). И само думи, които възстановяват човешката ни самоличност, могат да отговорят на тази човешка условна недостатъчност. Исус ни ги дава, казвайки на Изкусителя думите от Второзаконие: “Не само от хляб живее човек, а от всяко слово излизащо от устата на Бог” (8,3). И ако си припомним така също и думите от евангелието на Марко: “Ти си моят възлюбен Син в когото е моето благоволение” (1,11), ще разберем Кой има думи на вечен живот и кого да слушаме - Бога Христа!
По време на кръщаването си, Исус осъществява връзката между Бог и човек, и така застава като първи от дългата редица на братя, тоест думите които са насочени към него се отнасят също и за нас! И ние ги получаваме по време на нашето кръщене, но ще ни трябва цял един живот за да ги чуем наистина. От тази гледна точка може да се каже, че постът намира християнския си смисъл, само ако е свързан с молитвата, която е личната връзка с Бога, както Христос е свързан с Отца си. Но и вече казахме, че в Христа сме и братя защото Той обединява пълнотата на човечеството, така че и нашите взаимоотношения трябва да са на това братско ниво, което предразполага за обич към ближния споделяне на всичко. С две думи постът, молитвата и милостинята са неразривно свързани!
Първите християни са уловили тази неразривна връзка между тези три практики и не случайно Църквата ги пренася през вековете в своята Традиция. И тази година отново, със същия буден дух ни подканва да ги приемем и осъзнаем и така да дадем троен отговор на Изкусителя, който често ни съпровожда в пустинята на нашето ежедневие.
Ще завърша с картината нарисувана ни от св. Августин, за да обясни тези три практики, и нека тези думи ни бъдат призив за това, как да живеем постното време: “Ако искате да достигнете до Възкресението, дайте на поста двете му крила: молитвата и милостинята.”

текст за размисъл :

Св. Йоан Златоуст (347-407)

Постът на тялото е храна за душата.
Не въздържанието от храна, а въздържанието от прегрешения прави поста !
Не е възможно огънят да гори във вода, и покаянието е невъзможно без поста.
Постът, за който говоря, е не като този, който правят много човеци, а истинския пост. Не само въздържание от храна, но и от грехове. . . Ти постиш? Покажи ми тогава чрез своите дела поста си. Т.е. какви дела? Ако видиш беден, дай му милостиня. Ако видиш врага си, помири се с него. Ако видиш приятел, който благоденствува, не го кълни. Ако видиш хубава жена, отмини. Не само чрез устата си пости, но и чрез очите и слуха си, с краката и ръцете си, очисти се от алчността и сребролюбието.
Постя с краката, отстъпвайки от блудни и беззаконни пътища. Постя с очите, възпитавайки ги да не подскачат към красиви и съблазнителни гледки, нито да се удивляват от чуждата хубост. Защото гледането е храна за очите. Но ако е беззаконна и натрапчива тя вреди на поста, възпрепятствайки всяко душевно спасение, ако пък е богоугодна и укрепваща духа, украсява го... Не ядеш месо? Не яж разпътство чрез очите си. Пости и със слуха. Постът със слуха е в това, да не приемаш обвинения и клевети против ближния ти. "Празен слух не приемай" - говори св. Писание.  Пости и с устата си от срамни и хулни думи. Каква ни е ползата, ако се въздържаме от ядене на кокошки и риба, а хапем и ядем братята си? Ако обвиняваш, ядеш плътта на ближния си. Не си наранил плътта му със зъбите си, но си наранил душата му чрез клеветата. Наранил си неговото добро име.

Постно Време - Първа беседа

Постът път към истинката свобода

Знаем, или може би се досещаме, че Рождество Христово и Богоявление, празниците които предхождат Постното време, насочват вниманието ни към факта на идването на Бог межди нас. И ако добре сме ги разбрали то ще установим че това идване е заради нас и по точно за наше спасение. Тоест Бог поема пръв инициативата да ни спаси.
Започващото Постно време ще ни съсредоточи върху един друг аспект на това спасение тоест, че то зависи и от нас и от нашите решения и действия. Спасителния план за човека е движение в две посоки : от Бог към човека и от човека към Бог. Едното без другото не би било Спасение !
Като пример на това двойно спасително движение може да вземем случилото се с Юдейския народ и по точно извеждането му от Египет и освобождаването му от робство. Юдейската Пасха предполага това двойно движение на Спасителния план на Бог: Господ е присъстващ посред народа си и ги подтиква да тръгнат към свободата си, но и народът се доверява на Спасителя си и поема към обещаната Земя. И от това свободно взаимодействие и двойно движение се ражда нов народ, или “Избрания народ” както се казва в книгата на Второзаконие (4,40).
Христовата Пасха или Възкресение се развива със същата динамика на тази първа Египетска Пасха. Постното време ни напомня точно тази втора стъпка, в която човек, тоест всеки един от нас, свободно решава дали да отговори на първоначалната инициатива на Бог - да дойде към нас и да ни поведе към изход от робството на греха, тоест освобождение от зависимостта която ограничава нашата свобода.
Но в този наш свободен отговор към Бога, както едно време на Израилевия народ в Египет, и ние днес ще се сблъскаме с едно голямо препятствие - действителността на нашето човешко положение на ограниченост или, още казано - липса на ефективна свобода /често казваме: “не мога защото...”/, следователно нашата свобода е условна!
За да решим този проблем нека да се върнем отново в Египет. Докато освободителят от първата Пасха, Мойсей не влиза в Обещаната земя, тоест изживява конкретно човешката условност на свободата, то Христос във втората Пасха тоест Възкресението, не само освобождава себе си и отваря вратите към Обещаната Земя, тоест Божието Царство, но и Той сам влиза вътре (от дясно на Отца Си). Така Исус Христос възстановява пълнотата на човешката ни свобода и ни показва че е възможно да успеем напълно да станем Синове Божи, тоест да дадем напълно свободен отговор на Божията инициатива и да съучастваме в Спасението си.
Постното време, което започваме, ни напомня точно за тази конкретна борба със самите себе си и личното ни участие в Спасителния план. По време на изхода от Египет, Израилския народ е бил изкушен многократно да забрави за Божието предложение за свобода и спасение. И точно самото изкушение говори за ограниченията на човешката свобода и, че тези ограничения са болезнени. Те болят, защото ни напомнят безсилието ни и неспособността ни със собствени сили да се справим сами. Нашата свобода се оказва условна и не абсолютна. Ние бързо разбираме, както едно малко дете, че зависим и, че не можем всичко да имаме и, че в крайна сметка трябва да оставим място за Другия. Този който ще ни помогне!
Това постно време ни е дадено точно за това - да можем да осъзнаем ограниченията на нашата свобода и, че само с помощ от Този Друг, който е превел народа си през пустинята и сам Той е преминал през пустинните човешки изкушения - Бог Исус Христос - само с Негова помощ ние ще можем да Възкръснем, тоест истински да заживеем свободни и така да станем пълноправни съучастници на Спасителния план и да станем истински граждани на Обещаната Земя, Царството Божие!

Текстове за размишление

Иисус: "Тогава Иисус биде отведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушен от дявола, и, като пости четирийсет дена и четирийсет нощи, най-сетне огладня" (Мат. 4:2, Лук. 4:2).
"Защо не можахме ние да го изгоним? Отговори им: тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост" (Марк. 9:28-29). "Тоя род пък не излиза, освен с молитва и пост" (Мат. 17:21). Виж също: Марк. 2:19-22; Мат. 6:16-18.
"Тогава дохождат при Него Иоановите ученици и казват: защо ние и фарисеите много постим, а Твоите ученици не постят? А Иисус им рече: нима могат сватбарите да тъгуват, докле е с тях младоженецът? Но ще дойдат дни, когато ще им отнемат младоженеца, и тогава ще постят." (Мат. 9:15).
"Когато те [св. апостоли, ред.] служеха на Господа и постеха, Дух Светий каза: отделете Ми Варнава и Савла за делото, за което съм ги призвал. Тогава те, след като постиха и се молиха, възложиха ръце на тях и ги пуснаха" (Деян. 13:2-3). "А като им ръкоположиха презвитери за всяка църква, помолиха се с пост и ги повериха на Господа, в Когото бяха повярвали" (Деян. 14:23)
Св. ап. Павел: "Ние никому с нищо не туряме препънка, за да се не опорочи служението ни, но във всичко се препоръчваме за служители Божии, с голямо постоянство, в скърби, в нужди, в утеснение, при рани, в тъмници, в скитания, в трудове, в бдения, в пости, с чистота, със знание, с дълготърпение, с благост, с Дух Светий, с нелицемерна любов" (2Кор. 6:3-6).
Какъв пост е угоден на Бога? Как да постим?: "тъй, че гласът ви да бъде чут във висинето", а не "за караници и разпри" (Ис. гл. 58). "Ето постът, който избрах: разкъсай оковите на неправдата, развържи връзките на ярема, и угнетените пусни на свобода и всеки ярем разкъсай. Раздели хляба си с гладните, и скитниците сиромаси заведи у дома си. Видиш ли гол – облечи го, и от еднокръвния си не се крий" (Ис. 58:6-7).
"Кога постите, не бивайте намръщени като лицемерците; защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, те получават своята награда. А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве" (Мат. 6:16-18).

След многобройни приключения и открития на нови хоризонти, се реших да се върна в Родинята за няколко месечна почивка и връщане към корените !