Не се притеснявайте да мислите това, което мислите, когато четете тези две първи думи. Знам че звучат малко объркващо, и ето защо ще се опитам да ги поизясня.
Една идея за постолат ме човъркаше в последно време, като казвам постолат имам в предвид, апостолическа дейност, като тази която всеги вярващ върши по един или друг начин, подтикнат от призива да се отиде в мисия, да се отиде на среща с Другия... Та и мойта вътрешна подбуда или зов, ако ми позволите, така да се изразя, ме накараха да предприема това приключенско предприятие. Да отида на среща с всички тези които са на улицата. Бездомни, просяц, бедни, ... тези които в евангелски дух можем да наречем "моите най малки братя". Та мойто скромно приключение е следното. Реших всяка петък вечер да посветя времето си на улицата, или по скоро на хората които бих срещнал из улиците на Флоренция. Преди да излезна казвам молитва в параклиса, за да поверя всяка евентулална среща в ръцете на Този, Който дойде на среща ми един светъл ден... или по скоро в мрака на една моя нощ! След молитвичката единственото което направих е да тръгна и да върва... по пътя си казвах броеничката и се надявах да срещна някой... всъщност се надявах някой да има нужда да ме срещне.. с две думи оставих се на ориентира на Провиднието. Казах си ако някой има нужда от мен, Господи, направи така, че да се срещнем.
В началото беше интересно не виждах никой, който би имал нужда от разговор, от внимание, от приятелски поздрав... всички забързани, някой тористи се връщаха по хотелите си, други тепърва излизаха... младежи се надпреварваха да влезнат в различни барове... общо взето нищо... Казах си Господи мойта идея е напразно губене на време, пък и е доста хладничко тази вечер... Кажи ми за какво да говоря на евентуалния човек, на когото искам да говоря?... И изведнъж в една еднопосочна улица, една кола са спря, прозореца се свали, и един младеж с усмивка ме попите: "Извинявай, ама накъде се отива към Катедралата?" Той искаше да отиде към центъра, насред който като огромен ориентир се извисява тържествено Дуомо /катедралата/ на Флоренция. Но за мен тези думи бяха като знак и отговор на мойя собствен въпрос: Ама какво да кажа, да покажа, с какво да помогна?... Просто да покажа Домът Му... Посочих на младежа обратната и вярна посока... И така укоражен продължих. Не видах много бездомни, явно още беше твърде рано за да ги видя седнали или спряли някъде, сигурно още обикаляха, за да търсят храна или пиене... почнах да се предвижвам бавно към центъра, кадето на един ъгъл, се спрях учуден... музика излизаше от един странен електрически апарат.. на който свиреше красиво момиче. В последстие открих, и апарата и момичето са от Русия. Апарата се казва: thereminvox и е изобратен от един Братюшка... интересно открите направих тази вечер /тези които желаят могат да намерят иноформация в интернет/... но да не навлизам в подробности, след неуспешен опит да свиря на него, и няколко разменени думи с момичето, продължих нататък. След няколко улици и вече бях на центъра... там музикалната ми вечер продължи... срещнах Антонио, който свирише на флейта... поприказвахме си доста с него. Симпатичен човек, който живее на ръба на бедноста и е пренудан, след завършена музикална академия, да свири на улицата за да може да събере пари за храна... тъжна история. Не исках да го разсейвам много от живодарната работа и продължих напред. Оказа се че тази вечер ми беше наистина музикална, тъй като по нататък се спрях пред една двойка млади хора. Момичето със страхотен оперен глас, момчето я акомпанираше на акордион... след няколко мига с тези прекрасни таланти, раших да се ориентирам към прибиране защото найстина започна да става студено а аз се разхождах вече от 1 час и половина почти...
И така ако Бог е решил и аз имам воля, ще се опитам да продължа с петъчните вечерни разходки и интересни срещи!
Надявам се да ви е толкова интересно колкото беше и за мен, ако не е... може да дойдете да ме придружите следващия петък!
До скоро!
